— А после?
— След столетия генофондът започва да пресъхва, лошите генетични особености изплуват на повърхността, здравите каготи стават рядкост и така горките луди каготи се оказват още по-жестоко изолирани като общност на парии, с което порочният кръг се затяга още по-категорично. Те са принудени да се женят помежду си, понеже нямат други подходящи партньори, вероятно са били принудени да прибегнат дори до кръвосмешение. Така се раждат още канибали, кретени и изнасилвачи със сраснати пръсти. Я да заредим!
Бензиностанцията изникна като неочакван преден пост на цивилизован бизнес насред безлюдната и потискаща пустиня. От един миниван се изсипаха половин дузина монахини — облечени в черно, с усмихнати чернокожи лица. Неколцина мотористи седяха на сянка и поливаха изгорелите си на слънцето чела с вода от бутилки.
Напиха се с вода, заредиха и си купиха ядки, сбръчкани ябълки и няколко парчета пастърма. После се качиха обратно в колата. Безконечната черна лента на пътя се разгъна през пустинята.
Ангъс продължаваше да говори: сякаш разговорът му помагаше да не разсъждава над онова, което бяха преживели. Дейвид с удоволствие му съдействаше, понеже и той не искаше да мисли за последните си преживявания.
— Я ми кажете вие, двамата — пийна малко вода Ангъс, — трябва да разберем кой ни е предал.
— Да…
— Според мен е съвсем очевидно. Не сте ли съгласни?
— Не — отговори Дейвид.
Ангъс изцъка с език.
— Очевидно сте попаднали в капан в Свакоп. С онзи тип Ханс Петерсен. Той ви е чакал. Как така просто случайно се натъквате на него и той любезно предлага да ви докара при нас? Да бе! Заподозрях го още когато се появихте, обаче се държах като идиот, разсеях се и не предприех нищо. Изобщо не се замислих.
— Не мисля, че ни е предал — възрази Дейвид. — Не…
— Мамка му, той е! Типът със слоновете. Той познава Намибия, мрази нацистите и всеки намек за расистка наука. Сигурно са му казали, че провеждаме експериментите на Фишер, и той се е съгласил да помогне… да устрои клопка… Трябваше да се досетя.
— Не сме му казали защо отиваме.
— Вече е знаел. Изпратили са някой в Свакоп да му каже и той е бил готов да се сближи с вас, за да издадете местонахождението на Елоиз. Добре че я преместихме… — Ангъс отпи още една глътка вода. — Както и да е, мамка му. Пристигнахме. Градът на копелетата.
Влизаха във възголемичък град в пръстен от бензиностанции и метални бунгала. Телефонните стълбове се открояваха бели на фона на ниските прашни възвишения, улиците бяха широки и замрели на жегата, удостоени с германски имена: „Банхофщрасе“, „Кайзерщрасе“. Едри кучета притичваха зад високи телени огради. Тъмнокожи момичета се смееха пред розово бунгало с надпис „Билярдна зала Вилджохен“. Дейвид свали стъклото на прозореца и огледа хората, които влизаха в супермаркет „Спар“.
Хората бяха смайващо красиви. Като Алфонс. Кожата им беше с цвета на кафе, имаха дръпнати очи и невероятно изискани скули.
— Е, кои са бастерите?
— Те са потомци на смесените бракове между високите холандски заселници и дребните племенни хора койсан — прочутите бушмени от Калахари. Холандците и бушмените сключвали смесени бракове през осемнайсети и деветнайсети век в колонията Кейп. Тук завий наляво. Ето там — пресекна гласът му за секунда — живее семейството на Алфонс. Запознах се с тях в университета във Виндхук. Трябваше ми помощник. А той беше толкова красив, красиво копеле от Рехобот.
Ейми стрелна с поглед Дейвид и каза:
— Ангъс, ако искаш да останеш сам за малко… ние може…
— Не, не, не. Добре съм. Добре съм. Оставете ме да говоря. Нека ви обясня. Ейми, бастерите се ползват с омразата и презрението и на двете страни, понеже са крайно необичайна смесена група, невероятни хибриди. Расовите предразсъдъци ги прогонват на север, през пустинята, в Намибия. Заселват се тук, на високото плато южно от Виндхук. И отглеждат добитък. — Ангъс посочи през прозореца месарницата с яки решетки на прозорците, покрай която минаваха. — Всъщност основават собствена държава, с национално знаме и химн. Държава на копелетата. Това означава бастер — копеле — изкиска се Ангъс. — И днес още са тук. Безценна генетична реликва. Уникалното наследство на бастерите ги прави невероятно красиви — какаови на цвят, с високи скули, понякога руси, но едновременно с това тъмни. Буквално най-красивите хора на земята. Както и сами виждате — погледнете онова момиче там, до пощата. Зашеметяваща е. Освен това обичат да пият и играят хазарт. И са кавгаджии. Винаги когато са пияни. Лесно кипват. Така, ето я къщата. Майката на Алфи. Пет минути.