— Ангъс, според мен това не е смешно — обади се Ейми с натежал от прилив на чувства глас.
— Не е ли?
— Да не би просто да си расист? Или поне мъничко?
Пред тях се стелеше огромна прашна диря като оранжевосивкав булчински воал, веещ се на вятъра.
— Презирам расизма — остро отвърна Ангъс. — Мразя го. Расизмът е глупост. Все едно да мразиш магарето, че не е овца. Пък и… ние всички сме божи чеда. Всички сме братя и сестри.
Дейвид се слиса.
— Ти вярваш в Бог?!
Ученият направо се разгневи:
— Как е възможно човек да не вярва в Бог? На такова място? Това е последната и най-величава намибийска пустиня. Сочната Кару. Погледнете я, смята се за най-сухото място на света, обаче се напоява от мъглите откъм морето. Вижте там. Погледнете ония смешни дървета. Съвсем различна екосистема.
Сочеше им към странно, тантуресто и дебело дръвче с огромни бодили, които се очертаваха контрастно на фона на безоблачното синьо небе.
— Кокербум. Фауната и флората тук са забележителни: откачени кактуси, шантави бръмбари, дървета на по хиляда години, заровили корени дълбоко в земята. Има и хиени: уникално зъл подвид, кафявата хиена. Веднъж видях една близо до Людериц, направо ми изкара акъла. Бродят по бреговете и ядат тюленчета. Приличат на злодеи от театъра.
Дейвид се замисли за Мигел, който беше някъде там и ги преследваше. Като хиена.
Ангъс продължаваше да говори, не спираше решителния си монолог.
— Ето защо съм вярващ. Погледнете. Погледнете! Неслучайно толкова много религии са възникнали в пустинята. Погледнете този пейзаж! — Махна той с ръка доста ядосано към пустинята. — Искам да стоваря цял самолет атеисти на летището в Людериц и да ги натиря насред пустошта само с едно пакетче кашу. След броени дни или ще са мъртви, или ще са станали вярващи. Атеисти! Майната им. Юноши чекиджии.
Дейвид беше смаян. Просто не можеше да проумее що за човек е Ангъс Неърн. Не познаваше друг като него. А Ангъс не млъкваше:
— Разбира се, това не означава, че Бог е готин тип. Не е. Светът е фашистки. Той е тирания, налудничава диктатура. Сталински терор. Ирак на Саддам. Всичко е толкова хаотично и плашещо. Всички ние лежим нощем и се чудим кога ще настъпи смъртта ни. Нали? И един по един изчезваме. Идва смъртоносното Гестапо, измъкват те навън и майсторски те изтезават… с рак на белия дроб, с инфаркт, с Алцхаймер. — Ангъс сякаш говореше на себе си. — И хората си шушукат, питат се „Абе ти чу ли за еди-кого си? Него го няма. Този също си отиде. Отведоха го снощи…“. — Ангъс поклати глава. — Алфонс, горкичкият Алфонс, мамка му…
Колата се движеше на юг. Ангъс най-сетне млъкна съвсем.
Дейвид се замисли за дядо си и за онзи орел, който кръжеше в небето над Аризона. Пустинята Сонора беше красива, но Ангъс имаше право: тази пустиня тук, сочната Кару, беше още по-поразителна, някак натрапчиво поразителна. Жълто-зелената бушменска трева, бледозелените акации, розовата сурова пустош, белязана от дълги, отдавна неизползваеми железопътни линии. Беше сиротно, но омагьосващо: и пурпурновиолетовите планини, внезапно изникващите причудливи скални твърдини, витаеха над ефирните и обвити в мараня пясъци като някакъв спомен, спомен за планини в един призрачен пейзаж.
Дейвид съзерцаваше, шофираше и мислеше за дядо си. За озадачаващата и виновна усмивка на дядо си.
Desolada, desolada, desolada…
Три часа по-късно слънцето се беше скрило, виолетовопурпурното се бе превърнало в зърнисто черно, а те се носеха мълниеносно и мълчаливо в мрака. В истинския и благороден мрак на пустинята.
Беше студено.