Бяха смълчани и изтощени. От време на време очите на някое нощно животно просветваха в лъчите на фаровете — лисица с уши като на прилеп, пустинен заек. И после мрак. А сетне фаровете осветиха голяма табела: „Шпергебит. Диамантена зона 1. Много опасно!“.
— Така — обади се Ангъс. — По този черен път.
Двеста метра по-надолу внезапно ги осветиха. Двама мъже в черно излязоха от дървена караулка със запънати ударници на пушките. Държаха фенерчета, лицата им бяха мрачни и решителни.
— Спрете!
Ангъс се показа от колата.
— Соломон. Тилак. Аз съм.
Мълчание.
— Ангъс?
Мъжете вече се усмихваха.
— Ангъс. Проклета откачалка! Можехме да те застреляме!
— Извинете… съжалявам…
Пазачите отстъпиха назад. Единият тържествено им махна да минават.
Прелетяха покрай него, а неасфалтираният път беше каменист и трополеше под гумите. Пейзажът сякаш се промени, макар че беше трудно да се каже в сребристия мрак. Нощният въздух стана още по-прохладен. Дейвид осъзна, че усеща мирис на море — остър и солен.
И океанът наистина се показа — зловещо лъснал на лунната светлина. Пътят поемаше нагоре и после по крайбрежните скали — голи сиви канари. Пред тях блещукаха още светлинки: силуетът на някакви постройки, голям комплекс от сгради, настръхнали с щръкналите си антени и сателитни чинии.
— „Тамара Майнхед“ — оповести Ангъс. — Паркирай тук.
Пристигането им предизвика незабавна реакция: тутакси излязоха неколцина мъже, един от които, висок и муден, беше издокаран в шеметно непрактичен сив фланелен костюм.
— Нейтан — каза Ангъс съвсем изтощено, — това са Ейми… Майърсън и Дейвид… Мартинес. Приятели… онези приятели на Елоиз. Приятели, това е Нейтан Келерман.
Нейтан Келерман се приближи. Беше млад и красив.
— Боже, Ангъс, какво се е случило с вас? Изглеждате ужасно!
— Добре сме. Просто имаме нужда от сън. Добре сме.
— А Алфонс? Къде е Алфонс? И останалите? Какво се е случило, по дяволите?
Ангъс сви рамене. Обгърна ги мъчително мълчание.
Нейтан Келерман вдигна ръката си с безукорен маникюр. Тонът му стана по-остър. Долавяше се лек американски акцент:
— Носиш ли кръвните проби? Последните кръвни проби, Ангъс!
— Да.
— В такъв случай… — Дейвид видя усмивката на облекчение на Келерман, идеалните му бели зъби. — В такъв случай всичко е наред. Да влезем вътре. Роби, Антон, помогнете на тези добри хора.
Бавно прекосиха модерната сграда: канцеларии, коридори, спални. Чистотата и модерното обзавеждане бяха в ярък контраст с лишенията им в пустинята. Скъпи тънки телевизори, лъскави бели кухни. Студени стоманени хладилници с блещукащи епруветки. Поредното смайващо объркване — все едно да се натъкнеш на венецианско палацо насред джунглата.
Отведоха Дейвид и Ейми в една спалня. Той се помъчи да се държи спокойно и нормално, докато се събличаха, обаче го тормозеха все още неизбистрени мисли. Нещо. Нещо. Какво беше?
Погледна ръцете си. Трепереха ли? Може да бе пипнал някаква инфекция. От втечнените трупове.
Спомни си как Мигел душеше плътта. Помисли си за очите на Ейми, докато тя го гледаше. Дали все още би погледнала и Мигел така? Озадачаващо беше отсъствието на Елоиз. Ейми се приближи и го целуна.
— Ей…
— Елоиз — каза той. — Къде е Елоиз?
— Да, знам, знам — отвърна Ейми. — Но… съм ужасно изморена. Дори не мога да мисля. Хайде просто… Утре…
Ейми се сгуши в него. Уплашено, съвсем наблизо и на края на силите си. Спалнята гледаше към морето, резлив морски вятър повдигаше пердетата през отворения прозорец. Луната беше високо на небето. Приличаше на пребледняло пищящо лице, на лицето на човек, когото изтезават.
Полежаха съвсем неподвижни в обляната от лунната светлина спалня.
После бързо заспаха.
И той сънува.
Ядеше месо, дъвчеше някакво мазно парче пастърма и сухото месо беше наистина жилаво и твърдо. Намираше се в болничната стая на дядо си, а пустинята отвън беше ослепителна. После дядо му се пресегна от леглото и посочи нещо. Дейвид се извърна с пълна с пастърма уста и видя голо момиче навън, насред пустинята. След това забеляза, че тя няма ръце. А причината да няма ръце беше, че Дейвид ги глозгаше. Осъзна, че яде ръцете й.
Събуди се ужасен. Беше посред нощ и той се облещи срещу все още безмълвно пищящата през квадратните прозорци пустинна луна, а до него Ейми лекичко похъркваше.