Може би и трите обяснения бяха верни. Пристегнати във възел на отхвърлянето.
— Какво се е случило с него? Боже! Той…
— Не е мъртъв. Но сме сигурни, че са го отвели насила. Отвлечен е.
— Откъде знаете? Сигурни ли сте, че просто не е избягал?
Гласът на Сандерсън прозвуча сухо и хладно:
— Съжалявам, имаме доказателства. Отвлекли са го.
— Какви доказателства?
— Видеозапис. И имейл. Късно снощи похитителите са го разпратили до всички. До съпругата ти, до родителите ти и вероятно до теб. Ако имаш възможност, провери си пощата. Ще го намериш. Но те съветвам най-напред да го изтриеш.
— Моля?
— Не го гледай, Саймън, наистина. Не го гледай.
— Защо?
— Защото е… потресаващо.
Някакъв самолет се приземяваше със злостен рев. Саймън притисна слушалката по-близо към лицето си.
— Изтезават ли го?
— Не, обаче го… използват. Манипулират емоциите му. И го правят много добре. Искат да използват твоите чувства, твоята вина, за да се доберат до теб. Той е средството им да се доберат до теб. Явно знаят, че си във връзка с Мартинес и с Майърсън. И искат всичко, цялата информация, с която разполагаш. Тим е в сериозна опасност.
— И какво да направя сега? Какво мога да направя? Да се прибера ли?
— Не.
— Тогава какво?
— Скрий се.
Саймън притисна слушалката по-близо към ухото си, за да се увери, че чува правилно.
— Да се скрия ли? Искаш просто… да се скрия?
— Засега. Да. — Сандерсън заговори малко по-приглушено: — Съжалявам, но това е. Ти избираш как да постъпиш. Вече си на показ. Не те обвинявам. Обаче… да обикаляш Франция, без да ни кажеш… Никак не е умно. Ти обаче си взел решение за себе си и сега вероятно ще се изправиш пред още по-голяма опасност, ако се прибереш в Лондон. Може да те забележат по пътя, а и ще очакват да опиташ да се свържеш със семейството си. Приятелите там твърдят, че не можем да имаме доверие на полицията във Франция, нали? Така че положението е адски деликатно. Кой знае къде ще имат хора — въздъхна вбесено той. — Главното е, че жена ти и синът ти са в безопасност, главата си залагам. Хората ми са добри. Пък и с нищо не би могъл да ни помогнеш да намерим Тим.
— Значи да остана тук?
— Остани там засега, докато не се оправим с тази каша. Стой си кротичко във Франция или в Германия, благодарение на Шенген можеш незабелязано да преминеш границата. Спотаи се. Ама адски много се спотаи. И звъни само от улични телефони.
— Добре.
— Дори не се обаждай два пъти от един и същ уличен телефон. Звъни ми на пряката линия като преди… Обади се на Сузи на този специален номер.
Саймън потупа джобовете си, за да намери писалка. Записа си номера.
Инспекторът въздъхна.
— Саймън… съжалявам за тази история. Но ти… трябва да се подготвиш за най-лошото. И не гледай видеозаписа. Знаеш колко безмилостни са тези копелета. Ще се чуем скоро.
Телефонът щракна и забръмча. Саймън се замисли за брат си.
Направих ти куче, дано да ти хареса.
41
Утрото беше ярко и неописуемо сияйно. Почукване на вратата събуди Дейвид. Поредният служител, който му обясни:
— Господин Келерман ви кани при себе си на терасата.
Дейвид огледа стаята. Явно отново се беше унесъл и от изтощение беше спал много дълбоко — не бяха забелязали, че слънцето се е издигнало високо зад тънките пердета.
Помъчи се да не мисли за кошмара, докато си вземаха душ.
Но Ейми усети нещо.
— Добре ли си?
— Да, да, разбира се. Слава богу, че успяхме.
Тя го погледна.
— Да отидем да намерим Елоиз.
Облякоха си чисти дрехи, които взеха от гардероба в стаята си, и излязоха в коридора. Тутакси се появи служителят, който ги заведе на обляна от слънцето тераса към морето.
Вятърът беше стихнал. Гледката беше сурова, но девствено чиста: съвсем празен плаж, два малки скалисти острова в залива. Далечен лай на тюлени. На север и на юг се простираше скалиста пустош, екливи заливчета и канари. Единствено тромавият метален силует на диамантената мина някъде в далечината нарушаваше пълната пустота.
На терасата беше подредена маса. Ангъс вече седеше там и пиеше кафе. Келерман стоеше до него, облечен с чист ленен костюм и дискретна копринена вратовръзка.