А отсреща на масата седеше Елоиз.
Ейми се спусна и прегърна каготското момиче.
Нейтан покани с жест Дейвид:
— Седнете, моля.
Седнаха. И подеха оживен разговор с Елоиз. Тя изглеждаше спокойна и дори щастлива. Или поне не се страхуваше.
Някой поднесе кошница със сладкиши и прясно сварено кафе, пресен портокалов сок, студени меса и хляб. Луксът беше разточителен и смайващ: сякаш току-що се бяха настанили в удивително хубав хотел в пъкъла.
Дейвид и Ейми се нахвърлиха на храната, понеже тутакси усетиха колко са гладни. Но после Дейвид спря и потръпна… и върна лъскавата розова шунка от своята чиния в таблата. Вместо нея предпочете плодове и хляб. Не месо. Не искаше месо.
Келерман ги наблюдаваше, отпивайки кафе от порцелановата си чаша. Мълчалив и резервиран. Тъничкият му мобилен телефон беше върху масата. Дейвид никога не беше виждал такъв анорексичен телефон.
Ангъс се обади пръв:
— Приятели, засега тук сме в безопасност. Разговарях с Нейтан. Те няма да посмеят да дойдат в Шпергебит. Няма да преодолеят охраната.
— Сигурен ли си?
Ангъс стрелна Нейтан с поглед, а той кимна доста нехайно — проверяваше нещо на телефона си.
Ангъс отново се обърна към тях.
— Така че можем да си отдъхнем. За ден-два.
Дейвид едва не се изсмя открито и с явно пренебрежение на думата „отдъхнем“.
Какъв ти отдих?
Образът на Алфонс се беше запечатал дълбоко в съзнанието му, беше татуиран в неокортекса му. Изпепелен човек, който крещеше и агонизираше, а Мигел вдъхваше мириса на плътта. Каготът канибал…
Успя да не потръпне и довърши закуската си. Хляб, плодове и сирене. Никакво месо. Говориха за пингвините и за тюлените на крайбрежните острови. Елоиз каза, че онзи ден на плажа намерила пясъчна роза — прекрасен кристал.
— Има и ахати!
Въодушевлението й беше затрогващо, младежко и покоряващо, обаче Дейвид просто не успяваше да се справи. Идваше му твърде много. Просто не беше в състояние да бъбри за дреболии. Не можеше. Избута стола си назад, изправи се и се извини, че има нужда да остане сам. Ейми го погледна, той опита да й се усмихне, не успя, обаче не каза нищо. Не му се говореше за нищо.
Дейвид прекоси терасата и се спусна по бетонните стъпала към пустия плаж. Голям товарен кораб беше закотвен навътре в морето, отвъд островите. Пясъкът беше сивкав и лъскаше под палещото слънце. Крайбрежната ивица беше девствена като лунен пейзаж. Брегът на Забранената зона. Последното убежище на каготите.
— Ей!
Той се обърна. Ангъс се приближаваше към него.
— Дейвид, добре ли си?
Кратка и мъчителна пауза.
— Добре съм.
Шотландецът реагира с тъжна и скептична усмивка. Нищо не каза. Дейвид не издържаше повече. Трябваше да признае, нуждаеше се да го стори.
— Ангъс… смяташ ли, че е възможно… — Насила изричаше думите. — Да съм кагот? Или поне да произхождам от каготи? Мислех си за дядо си. За вината и срама му. Единственото нещо, което ми се вижда смислено, е… че и той е бил кагот. Може би го е научил в Гюрс като Хосе Гаровийо.
Ученият наклони глава, а бялото му лице изглеждаше още по-бледо на яркото слънце над Шпергебит.
— Питах се дали няма да стигнеш до този извод.
— Е? Какво мислиш?
— Според мен ти не даваш признаци на нито един от очевидните синдроми на каготите, обаче боята ти отговаря.
— Точно това си мислех. Боже!
— Което не означава, че ще полудееш. Може да си добре като Елоиз. Но може и да не си.
— Господи!
— Единственият сигурен начин да разберем, е генетичното изследване. Ако искаш. Мога да го направя тук, в лабораториите. Наистина ли искаш да узнаеш?
Истината беше съвсем близо, но абсолютно непоносима. Като изследване за HIV, но безмерно по-лошо. Дейвид зарея поглед към морето. Там плаваше по-малка лодка, по-близо от големия кораб на компанията. Може би беше някой от местните рибари.
Дейвид въздъхна.
— Не знам, Ангъс… Толкова е трудно… мамка му. Честно казано, се страхувам. Не искам да научавам, че съм като… Мигел. Как бих могъл да го понеса?
— Разбира се.
Двамата мъже се отдалечиха надолу по брега, подритвайки камъчета и разговаряйки тихо. Ангъс беше умислен и приказлив: разказваше за Змийското семе, за библейските истории за различните човешки раси. После ученият спря и се загледа към отровносиньото море и островите в него, заговори за по-ранните човекоподобни видове, за предшествениците на човека — хомо хабилис, а после флоренския човек, подобно на човек джудже.