— Знаеш ли, че може да са оцелели и в летописната история — огледа Ангъс скалистите острови. — Зловещо, а? Изгубени някъде из островите на Индонезия: някой елф, хобит, таласъм…
Дейвид почти не го слушаше. Мълчеше умислено.
Ангъс посочи към водата:
— Морска коприва.
Няколко метра навътре от брега морската вода беше осеяна от десетки прозирни аленочервени медузи, някои с диаметър до един метър и с естествено пулсиращи пипала.
Бяха едновременно красиви и отблъскващи. Ангъс поясни:
— Chrysaora Hysoscella. Намибийският вид медузи. Винаги са ми приличали на вагини. Заради цвета и движението. Перисталтиката на женски оргазъм. — Той се взря към медузите. — Сега обаче ми приличат на плаващи… рани. На грамадни червени рани.
Ангъс погледна Дейвид. И изрече ожесточено:
— Аз просто го оставих да умре, нали?
— Моля?
— Алфи. Малкият ми Алфи. Позволих им да го убият… Това копеле Мигел!
— Не, Ангъс, ти се опита да го спасиш.
— Но не успях. Провалих се.
Шотландецът изглеждаше уязвим. Напереността му беше изчезнала, нямаше я неизменната усмивка, бъбривата самоувереност. Лицето му потръпваше, той всеки момент щеше да се разплаче.
— Мъчех се да измисля по-добър изход! Наистина. Така беше. И измислих. Акацията. Обаче беше твърде късно. — Шотландецът коленичи и вдигна красива мидена черупка — спирала от кремав порцелан с розови й жълти жилчици и една-единствена в нежно червено. Нежно и уязвимо.
Черупката лежеше в дланта му. Ангъс сведе поглед — задави се, едва не се разрида.
— Ето затова вярвам в Бог, Дейвид. Наистина. Погледни тази черупка. Защо е толкова красива? Защо? Безсмислено красива е, нали? Безцелно красива — защо една черупка трябва да бъде толкова прелестна? Каква полза? Какъв е смисълът? Прекомерно е. Еволюцията сама по себе си е прекомерна. Точно тук грешат еволюционистите — вселената не е формирана, тя е вдъхновена.
Пусна черупката. Ритна я. Дейвид отново не знаеше какво да каже.
Ангъс продължи да говори:
— Преди малко излъгах, Дейвид.
— Какво искаш да кажеш?
— На закуска излъгах.
— Как така?
— Не съм сигурен, че охраната ще успее да ги спре. Имам предвид Ордена. Няма да е за дълго.
— Значи… — Дейвид усети ужаса на една неизбежна мисъл: Мигел все още беше някъде там и идваше да ги намери. — Какво ще правим?
— Нейтан е прекалено арогантен, за да ме чуе. По-рано се помъчих да му обясня, но не слуша. Въобразява си, че тук, в Забранената зона, е недосегаем. Че е в безопасност в крепостта си. Великите Келерман от Шпергебит. Обаче не е в безопасност. „Келерман Намкорп“ е могъща компания, но не чак толкова. Срещу цялата църква? Стига да поискат, ще се доберат до нас някак. — На слънцето рижата коса на Ангъс изглеждаше почти като мед. — Трябва да начертаем план. Защото те ще дойдат. Утре, след няколко дни, следващата седмица. Търсят ни дори в този момент.
Дейвид погледна към тъмнеещото сребро на морето. Шотландецът несъмнено имаше право: трябваше да намерят начин да избягат.
Лаят на тюлените по островите долетя до тях с топлия и приятен вятър. Пингвините цвърчаха в колониите си на по-малките острови. Дейвид осъзна, че този свят притежава невиждана прелест, красотата на пустошта, която никой не беше зървал: мъртвия кварц и искрящата пепел, ахатите и заровените пясъчни рози — цяла пустиня от прелест.
Там, носен от суровите сини вълни, някой наблюдаваше. Дейвид се вгледа упорито. Някакъв мъж стоеше на палубата на малката лодка. Мъж с бинокъл или с нещо подобно. Мъжът стоеше прав и гледаше през бинокъла към сградите на брега.
Мъжът гледаше тях. А до него имаше друг мъж, който сочеше. Само дето не сочеше.
Дейвид усети неприятното бодване на тревогата.
И осъзна: мъжът държеше някакво… приспособление. Нещо дълго и черно. Насочено към тях.
Ангъс вече се беше устремил към прикритието на скалите:
— Бягай, Дейвид! Бягай!
Обаче Дейвид стърчеше на брега, зяпнал от ужас.
Първата ракета се стрелна нетърпеливо по ясното синьо небе.