Старецът немощно побутна Ангъс и шотландецът нехайно се отдръпна, насочи пистолета към Дрезлер и стреля във въздуха на милиметри от мишената си. Едва не одраска лицето на лекаря. Ужасяващо близо.
Ейми ахна. Дейвид отмести очи. Не искаше да гледа. Забеляза нещо: върху масичката в коридора имаше тефтерче с адреси. Тефтерче с ръкописен надпис на корицата. Какво беше това? Нещо проехтя в съзнанието му. Нещо?
Сетне отново погледна.
Дрезлер се беше свлякъл на колене от страх.
— Чуй ме, хер докторе, давам ти две минути, мамка му! Къде са резултатите?
Ангъс отново вдигна пистолета и опря дулото в рамото на стареца.
— След това ще те прострелям в ръката, ето тук, в рамото. Може да ти откъсна цялата ръка…
Лекарят трепереше.
— Да. Добре, добре — вдигна той осеяната си със старчески петна ръка. — На Шарк Айланд.
— Къде?
— Казах ти. Шарк Айланд. Иди и провери. — Още беше ужасен. На панталона му се виждаше тъмно влажно петно. Страхът беше изпразнил мехура му.
— На Шарк Айланд ли? Какво означава това? Защо? Не виждам смисъл. — Ангъс притисна пистолета още по-силно към рамото му. — Кажи ми повече.
— Но… Но… — Старецът потрепери. Затвори очи като смъртник на екзекуция. Мърмореше нещо. Какво? Молитва? Звучеше като молитва.
Дрезлер отвори тъжните си старчески очи. И изгледа Дейвид, а после Ейми. Поклати глава.
— Не мога да повярвам… Не ви вярвам.
— Какво?
— Вие… вие няма да ме убиете. Не ви стиска.
Ангъс изруга и отново стреля, този път в пода. На сантиметри от краката на стареца. Във въздуха се разлетяха трески.
Обаче нацистът беше станал по-решителен. Поклати глава и в погледа му проблесна враждебно предизвикателство. Или просто беше различен страх, може би се боеше да говори, да признае заради онова, което щеше да му се случи после.
— Ангъс, не може просто да го застреляш — възпротиви се Ейми.
Ангъс изруга и размаха пистолета:
— Но Келерман каза… майната му… Келерман каза…
Бяха в безизходица. В задънена улица. Ангъс продължаваше да се цели в главата на Дрезлер, но Дейвид знаеше, че германецът е прав — Ангъс не би го застрелял. Не и хладнокръвно. Не би могъл да убие този жалък старец с тъничък почерк.
Тъничък почерк ли? С едно изщракване на добре смазаната мисловна машинария загадката започна да се изяснява. Дейвид ахна. Разбира се! Тефтерчето с адреси.
— Престани!
Извърнати лица.
— Той ме познава — обясни Дейвид.
— Моля? — попита невярващо Ангъс.
— Разбрах всичко. Този тип Дрезлер. Той ме познава. Трябва да ме е разпознал.
Ейми понечи да каже нещо, но Дейвид я прекъсна:
— Ангъс, къде е живял той, преди да пристигне в Людериц?
— Във Франция. В Прованс.
— Така. Точно така. — Дейвид възбудено посочи към коленичилия възрастен нацист. — Той ме позна още когато влязох. Прочетох го в очите му. — Приведе си съвсем близо към потното лице на Дрезлер. — Познаваш ме, нали? Понеже си се срещал с баща ми. Той те е открил. Някой в Страната на баските, оцелял от Гюрс, е дал на баща ми сведения за теб, дал е името ти, и баща ми те е открил в Прованс. — Дейвид се наведе още по-близо до разтреперания старец. — Баща ми е заплашил, че ще разкрие миналото ти пред всички, затова ти си признал или си му помогнал… Прав съм, по дяволите, нали?
Дрезлер клатеше глава. Безмълвно. Решително и нямо. Обаче мълчанието му беше неубедително.
— Мисля, че си прав. Погледни го.
Дейвид не се нуждаеше от насърчение.
— Само в това виждам смисъл. Някой трябва да е разказал на баща ми за манастира, някой, който е знаел тайни. Който се е интересувал от историята — например стар нацист от Гюрс. Който е станал член на Ордена на Пий… Той би трябвало да знае къде държат архивите. Ти си бил. Ти си казал на баща ми, а после се е наложило да избягаш в Намибия… Това тук… — грабна Дейвид тефтерчето с адреси и го размаха пред лицето на Дрезлер. — Познавам почерка. Дребните и старателно изписани букви. Ти си писал на гърба на картата на баща ми. Нали?
Дрезлер отново поклати глава. И отново неубедително.
Ангъс беше видимо превъзбуден.
— Добре. Да приемем, че е така. Вероятно си прав. Да съберем две и две…
— Как?
— Шарк Айланд. Това каза копелето. Шарк Айланд.