— Къде се намира?
— Съвсем наблизо. В Людериц. До рибарските пристани.
Ангъс се завъртя рязко към Дрезлер. За секунда сякаш се канеше да стовари дръжката на пистолета върху сведената и няма глава на нациста. После обаче размисли. Изплю се ядно, но свали пистолета.
— Хайде… нямаме много време — Мигел може да е навсякъде, а и вертолетът излита след два часа…
Хукнаха към вратата и оставиха Дрезлер да трепери в коридора. Нацист, коленичил насред съдържанието на собствения си мехур…
Парещото обедно слънце беше като наказание, като жесток побой. Ангъс посочи на юг. Хукнаха по прашния път обратно към пристаните.
Двама чернокожи апатично пресяваха купчина бял прах на ъгъла. Миризмата на риба и на разложение беше нетърпима. Светъл бял прах и нагорещено синьо небе… и един напикал се нацист. Съзнанието на Дейвид се оживи от страхове, тревоги и надежда. Може би щяха да разгадаят тайната. Вече си даваше сметка, поне започваше да си дава сметка, че трябва да разбули загадката. Загадката за самия себе си. Ужасът от неведението беше твърде голям.
Пътят свършваше пред една порта.
— Това е Шарк Айланд — посочи Ангъс към нещо като полуостров, издаден навътре в морето. — Ако тръгнем по тази пътека…
Поеха по парещата пътека, следваща брега и оградена от двете страни с бетонни стени. После спряха. От лявата им страна изникна брулен от вятъра безстопанствен склад, който им осигури заслон. Мирисът на студеното и богато на риба течение Бенгуела се усещаше силно в нагорещения въздух.
Ангъс им обясни бързо и стегнато:
— В началото на двайсети век германците убили много хора на Шарк Айланд. Някога бил остров, но сега има път до сушата. Там германците натирили племето витбои, за да загинат. По време на холокоста.
— Не хереро?
— Не. Това е друг холокост. Поредният. Знам, знам…
— Боже!
— Ще ви обясня някой път. Покажи ми картата с текста.
Безценната карта. Дейвид я извади от якето си. Тъжните сини звездички, тъжните стари гънки. И написаното на гърба.
Ангъс се вгледа с присвити очи в дребните букви и въздъхна, доближил картата на сантиметри от лицето си:
— Напълно си прав. Почеркът е неговият. На Дрезлер.
Над главите им кръжаха чайки, в далечината избоботи камион с риба и влезе на заден в някакъв голям склад.
— Мисля, че това е адресът — посочи му Дейвид. — Виждаш ли! Това не е ли думата strasse?
— Да, обаче… — намръщи се Ангъс. Завъртя се, озърна се, а морският вятър рошеше рижата му коса. — Това е адрес, немско име, което не ми е познато — тук няма „Цугшпицщрасе“. Всъщност изобщо в Людериц няма. Каква е връзката с Шарк Айланд?
— Може да е било само примамка — обади се Ейми. — Лъжа.
— Не — категорично възрази Ангъс. — Дрезлер беше ужасен, когато потвърди това сведение. Видяхте го. Напика се като бебе. Това поне е вярно. Тук има нещо… на Шарк Айланд. Обаче не разбирам каква е връзката му с написаното на картата.
Отново огледа жълтеникавата околност, прахоляка, мръсния сивкав път и порутените навеси и пристани. Горещият вятър донасяше елегичните покашляния на тюлените отвъд скалите.
— Трябва ни нещо германско. Ето. Свързано с германците. — Той спря погледа си върху нещо. — Ето там. Музеят на холокост. Онова бунгало… то трябва да е.
— Музей на холокост ли?
— Да, знам — вдигна рамене Ангъс, — не прилича много, обаче е музей. Малък е, тук сме в Африка, обаче е много важен за намибийците. Обикновено е затворен. Понеже… е много отдалечен и рядко имат посетители. Влиза се с предварителна уговорка…
— Хайде — запъти се натам Дейвид.
Музеят беше ниска дървена постройка, поочукана от безмилостните ветрове на Бенгуела, и се намираше в самия край на носа. Вратата на музея беше затворена. Въздухът някак бе студен и горещ едновременно. Дейвид усещаше кожата си да гори, слънцето печеше наистина болезнено.
Ангъс натисна бравата. Заключено. Дейвид се отдръпна и рязко ритна вратата. Тя поддаде лесно и ключалката се разби.
Влязоха. Горещото дървено пространство беше пълно с лавици, шкафове и стъклени витрини покрай стените, върху голям постамент им се хилеха три черепа.
— Боже! — възкликна Ейми.
— Черепи на хереро — поясни Ангъс. — Фишер накарал жените хереро да ги излъскат. Принудили ги да изстържат черепите на собствените си мъртви съпрузи. Искахме да ги изследваме, да сравним големината. Да живее дебеломерът! Обаче сега трябва да намерим… не знам… къде може да са сведенията на Фишер… трябва да са някъде тук…