Стигнаха до основната магистрала за Бидасоа. Край тях тътнеха големи бетонобъркачки.
— Завий надясно — нареди му Ейми.
Дейвид кимна. Устната му още пулсираше, челюстта го болеше на мястото на удара с приклада на пистолета. Обаче си личеше, че няма счупени кости. Умееше добре да преценява физическото си състояние, понеже беше сирак и открай време се грижеше сам за себе си. Щеше да се оправи. Ами тя?
Ейми бе вперила поглед в него.
— Е, това е историята ми, не е бестселър. Ами ти? Разкажи ми за себе си.
Така беше честно — и тя трябваше да научи.
Дейвид набързо й описа странното си донкихотовско положение: за произхода на родителите си, за заръката на дядо си, за картата и църквите. Сините очи на Ейми Майърсън се ококориха, докато го слушаше.
— Два милиона долара?
— Два милиона долара.
— Боже! Иска ми се и на мен някой да ми завещае два милиона долара! — После тя закри с ръка красивите си бели зъби. — О, господи, ти сигурно скърбиш! Как можах да изръся такава глупост! Извинявай… просто… след тази сутрин…
— Всичко е наред, разбирам. — Дейвид не се подразни. Тя го беше спасила от побой или от нещо още по-лошо, точно както и той бе спасил нея. Спомни си тъмните и гневни очи на Мигел.
— Тук завий наляво.
Дейвид послушно отби от магистралата и двамата поеха по много по-спокоен път. Отпред се виждаше просторна и пищна долина, която водеше към мъгливия син силует на планините. По горните им склонове тук-там имаше сняг.
— Долината Бастан — оповести Ейми. — Красиво е, нали?
Имаше право, беше зашеметяващо. Дейвид обходи с очи успокоителната гледка — кравите, нагазили до колене в искрящата златиста река, сънливите гори, ширнали се до обгърнатия в синкава мъгла хоризонт.
След десетминутно пътуване през възхитителната пиренейска местност минаха покрай сервиз за трактори, после покрай един супермаркет „Лидл“ и най-сетне влязоха в градче с излъчващи достойнство площадчета, малки пекарни и ромолящи планински рекички, които течаха покрай градините на старите каменни къщи. Елисондо.
Апартаментът й се намираше в модерна сграда точно до главната улица. Ейми отключи вратата и двамата влязоха. Жилището имаше високи прозорци с прекрасна гледка към Пиренеите над долината. Със своите обвити в мъгла и лед склонове и извисяващите се над тях върхове планината приличаше на редица мафиоти в бръснарница, загърнати до шията с бели пелерини.
Убийци, седнали в редица.
Дейвид си спомни за Мигел, докато Ейми вършеше нещо в кухнята. За Мигел, Оцоко, Вълка. За невероятно силните мускули, високото смугло тяло, хлътналите очи. Постара се да не мисли за него. Огледа апартамента — по стените нямаше почти нищо, обаче лавиците бяха отрупани с тежки книги: Йейтс, Хемингуей, Оруел. Един дебел том, озаглавен „Поезия на насилието“.
Какво преподаваше Ейми на младежите в университета в Сан Себастиан?
Дейвид се извърна — тя се бе върнала в стаята, носеше хартиени и бархетни кърпи, антисептичен крем и пластмасов леген с топла вода. Двамата коленичиха на голото дюшеме и се погрижиха взаимно за раните си. Тя попи устната му с бяла фланелена кърпа — засъхналата кръв обагри плата в червено и в кафяво.
— Ох! — изохка Дейвид.
— Няма счупено — отбеляза Ейми. — Смело войниче!
Той махна с ръка при тази нелепа похвала, а тя отново се зае със задачата си и изстиска кърпата във водата, където кръвта му нарисува алени цветя. После заговори:
— Бихме могли да отидем на лекар, но сигурно ще се наложи да чакаме най-малко шест часа за няколко шева. А не виждам смисъл. Ммм?
Той кимна. Изражението й беше сериозно, безстрастно и сдържано. Явно премълчаваше още много неща, но пък и Дейвид не й беше задал най-трудния въпрос: защо Мигел я беше нападнал така светкавично и ожесточено?
— Добре, Ейми, дай да ти помогна. — Дейвид взе чиста фланелена кърпа и я намокри с топла вода. Тя подложи лицето си, затворила очи, и той се зае да попива и отмива кръвта високо на челото, до косата й. Ейми се намръщи от щипещата вода, но не се оплака. Дейвид я заразпитва, промивайки раната й:
— Искам да науча още за онзи бар.
— Аха…?
— Не разбирам… Не само онзи тип Мигел, всички в бара бяха наежени. Къде сбърках? Защо само с няколко въпроса подразних толкова много хора?