Шотландецът се съсредоточи и огледа пожълтялото листче. С избеляло старо мастило на листчето беше нарисувана малка карта.
— Збирох! — тържествуващо въздъхна той. — Збирох…
Всякакви обяснения секнаха. Нечия сянка потрепна на прашната светлина на бунгалото. Намибийски пазач беше минал покрай прозореца и сега беше застанал на входа и се опитваше да влезе.
Ангъс пъхна картата обратно в цилиндърчето, прибра го в джоба си и изтича до вратата. Рязко я отвори и се изправи пред пазача, размахвайки пистолет пред гърдите на ужасения човечец.
Пазачът отстъпи назад към ослепителното слънце.
— Не! Никакви неприятности! Не искам неприятности!
— Добре — каза Ангъс, приближи се и отупа джобовете на пазача. Извади отвътре пистолет и телефон и ги подаде на Дейвид. Кимна към морето.
Дейвид енергично грабна предметите и запокити телефона и пистолета към вълните, разбиващи се на няколко метра встрани. Чайки пърхаха с криле и пищяха тревожно.
— Така. Оставаш тук. И не мърдаш. Ние тръгваме. А ти да не си се подал навън, ясно?
Хукнаха по пътеката към континента. Дейвид хвърли един поглед назад — пазачът наистина стоеше като черна статуетка на слънцето и ги гледаше озадачен и неподвижен, олицетворение на съмнението.
Пътеката се превърна в път и те се натъкнаха на уличното движение — Ангъс размаха пачка южноафрикански рандове на първата тойота седан. Шофьорът се ухили и спирачките му изврещяха.
Тримата скочиха в колата потни и с изпомачкани дрехи.
— Към летището — изстреля Ангъс. — Възможно най-бързо.
Пътуваха десет минути: кривваха и летяха по поръсените със слънце улици. Завиха покрай банката на Виндхук, една стара билярдна зала и сервиз на „Шел“ и се озоваха извън града, насред околната равнинна пустош. Дейвид си спомни за Мигел. За големите черни коли, които с рев се появиха в каньона.
Мисълта беше ужасяваща. Мигел сигурно и сега беше някъде наблизо. Всеки момент можеше да се появи. И вратата на голямата черна кола да се отвори.
Намерих ви!
Жужащите жълти пясъци се гънеха край пътя и образуваха змии от прах. Отново излязоха в пустинята. Прекосяваха пустошта. Ангъс извади картата и я разгледа внимателно. После се облегна. И се провикна:
— Вижте!
Страшна паника изпълни Дейвид — огледа се и не видя нищо. Мигел?
Ангъс продължаваше да сочи.
— Погледнете натам. Рядка и безценна гледка. Погледнете коня!
Не беше Мигел. Дейвид изпитваше нелепо облекчение, докато двамата с Ейми проточваха шия през издраскания прозорец на колата. Но какво трябваше да видят?
Отначало не забелязаха нищо. И после Дейвид го съзря: слабичък и самотен жребец препускаше по черния път. А после Дейвид съзря още — десетки, стотици коне. Правеха курбети и лудуваха в омарата над пясъците.
Ангъс занарежда възторжено:
— Дивите коне на Намиб. Обожавам тези животни. Те са последното останало от Шуцтрупе — германската колониална армия. Конете избягали и подивели. — Ангъс съзерцаваше почти блажено фантастичния спектакъл. — Сега те са единствените диви пустинни коне на света — превръщат се в нов вид, специално приспособен към сухия климат. — Ангъс се облегна. — Винаги съм смятал, че те изглеждат като души на коне, които бродят на воля след смъртта… Затова човек толкова трудно напуска това място. Заради такива неща. Но ето го и летището. Зад дюните.
Колата сякаш дебнешком зави покрай меките барханови дюни. Спускаха се към широка равнина. Шофьорът спря в околността на сюрреалистично празна писта.
Малък самолет и два хеликоптера стояха на асфалта насред акри обгорен от слънцето прахоляк. Отстрани на един от хеликоптерите имаше надпис на компанията „Келерман Намкорп“. Перките му вече се въртяха.
Дейвид се извърна към Ангъс и каза:
— Но къде отиваме?
— В Амстердам…
— Да, а после?
— В Збирох! Замък на СС. Бохемия. По-късно ще ти обясня, приятел, трябва да побързаме. Мигел все още е някъде там…
Притичаха през равнината. До хеликоптера стоеше мъж с ниско преметната полуавтоматична пушка и ги наблюдаваше смаяно, докато се шмугваха под извитите перки.
— Ангъс?
— Роджър!
Чернокожият се усмихна.
— Ангъс, човече!
Ангъс се опитваше да надвика боботенето на въртящите се перки на хеликоптера. Двамата нещо си подадоха. Нещо от черната плюшена кесийка? Дейвид допускаше, че са диаманти. Може би. Роджър кимна и отдаде чест.