Седнаха на една маса. Само Ангъс говореше. Само той имаше сили. Говореше за чешката бира между глътките чешка бира.
— Най-добрата пилзенска бира трябва да има вкус на хрян. Знаехте ли го? Тази бира е превъзходен пример. Много ще ви хареса чешката бира. Храната е гадна, слагат разбита сметана на всичко, обаче, да му се не види, умеят да правят бира. Имат дори бири за закуска — специални бири за закуска. Ха!
Ейми стана и се запъти към вратата.
— Имам нужда от чист въздух.
Дейвид я остави. Разбираше защо иска да бъде далеч от него, от прокълнатия кагот. Че коя жена ще иска да му бъде гадже? Когато вратата се затвори зад гърба й, той си даде сметка, че вече е решено, че това е краят — той бе останал напълно и окончателно сам. Всички го бяха напуснали, всички си тръгваха. Той бе изгубен в пустинята на собствения си живот. Като онези самотни дървета на Брега на скелетите, които живееха с влагата от мъглата.
Мигел щеше да дойде да го убие, един кагот щеше да убие друг, брат щеше да убие брата. Вече нямаше значение.
Ангъс говореше за холокост. Пиеше втората или третата си огромна халба „Старопрамен“ и думите му бяха подправени с лудост, с пиянски нихилизъм.
— Знаете ли какво страшно ме дразни — фактът, че германците са извършили три холокоста през двайсети век. Не един, не два, а три — хереро, витбой и после евреите — усмихна се той гневно към другия край на кръчмата. — И какво излиза тогава? Така де, добре, един холокост, разбирам, всички допускаме грешки, може да се случи на всеки. Извинете, изпуснах тенекията с газ. Ама два холокоста? Хм. Това вече е малко странно. Струва си да се обсъди. Нали? Може би следващия път трябва да опитаме с нещо не толкова холокостно? — Той замълча. — Ама пък… да го направиш за трети път? Три холокоста един след друг? Как става тая работа? — Отново отпи от бирата си.
Саймън гледаше надолу, забил поглед в обувките си, в мрака.
Ангъс пиеше и дрънкаше:
— Има и още нещо. Знаете ли, че са построили най-хубавия хотел в Людериц точно срещу Шарк Айланд? Гот, а? Да си имаш гледка към лагера за изтребление. Да си гледаш към гробовете, докато си гладиш панталона. Смятате ли, че е преднамерено от страна на архитектите? Иска ми се да присъствах на съвещанието на проектантите, на което…
— Ангъс — обади се Ейми. Беше се върнала в кръчмата. С решително изражение. — Ангъс, просто млъкни, по дяволите.
Шотландецът се изхили. После се извини. После се засмя — кисело — и млъкна.
Споменаването на Шарк Айланд напомни на Дейвид за Намибия. За онази последна сцена, когато бяха коленичили в бараката. За черепите на хереро.
За противната нацистка шега.
— Знаете ли… — каза той съвсем бавно, — може би… сме малко… глупави. Няма начин да има синагога тук. В Псков. Нацистите са избили всички евреи.
— Но на картата има — възрази Ейми. — Ако е била разрушена, защо ще я отбелязват? Не разбирам.
Дейвид се приведе по-близо.
— Може пък да не е била разрушена. А да е превърната в нещо друго, вероятно преди войната. Синагога, предрешена като нещо друго.
— Какво например?
— Нещо оскърбително. Поредната шега, като в Людериц.
Ангъс кимна решително.
— Да, това е вярно. Нацистите са превръщали някои синагоги в свинарници, други в нощни заведения. За да оскърбят еврейската вяра. Разбира се…
Ейми поклати глава.
— В Псков няма нощно заведение. Селцето е съвсем малко, тук няма нищичко: нито салони за танци, нито свинарници, нищо.
Фермерът на съседната маса се оригна силно, след като си дояде свинското. А Саймън посочи нещо.
— Ами това? Погледнете.
Всички се извърнаха. Високо горе на предната стена имаше малко и изцапано старо прозорче. Не пропускаше много светлина, понеже стъклото му беше цветно, червено като вино.
Обаче прашната светлина, която струеше от рекламата на „Будвар“ отзад, беше достатъчна, за да освети витража на прозореца.
Беше звездата на Давид.
47
Кръчмарят посрещна с пълно безразличие чудатата им молба и още по-чудатите им въпроси, докато Дейвид не му предложи триста евро.
Тогава той грейна и ги заведе в дъното на кръчмата, където стоманените варели криеха някаква стена.
Беше изписана с еврейски букви.
— Преместете варелите — каза Ейми. — Тук трябва да е била скинията.
Стоманените варели дрънчаха и отекваха, докато ги местеха. А под варелите… нямаше нищо. Дейвид изпита печално разочарование, примесено с леко облекчение. Част от него съвсем съзнателно не желаеше да узнава какво има под замъка. Доказателството за неговата кръв. А друга част копнееше да разбере незабавно.