Ейми беше наклонила глава на една страна, за да му е по-удобно да промие челото й. Смълча се за кратко, но после каза:
— Така, ето как стоят неща. Лесака е един от най-националистическите градове в Страната на баските. Хората са неистово горди.
Дейвид кимна, взе хартиени кърпи и започна да подсушава дълбоката драскотина, която вече бе спряла да кърви.
— Слушам те…
— Освен това там е ЕТА. Терористите. Приятелите на Мигел — намръщи се Ейми. — Само преди две седмици те убиха неколцина войници от Гражданската гвардия. Петима човека загинаха при ужасен бомбен атентат в Сан Себастиан. А после испанската полиция застреля четирима активисти на ЕТА. Мадрид твърди, че и те планирали бомбен атентат. А според баските става дума за хладнокръвно отмъщение.
— О!
— Затова е пълно с полиция. Адски е напрегнато. Испанската полиция е способна на крайно насилие, когато се разправя с ЕТА. Това е порочен кръг.
Дейвид се отдръпна назад и огледа раната й. Щеше да се оправи, той също. Беше забелязал обаче нещо странно, нещо, което не бе съвсем както трябва.
Докато отмиваше кръвта от челото на Ейми, забеляза някакъв белег. Странен и сложен белег — извитите линии на дълбоки, но същевременно декоративни разрези — скрити под светлорусата й коса.
Не каза нищо.
След като раните й бяха промити, Ейми се отдръпна. Кръстоса обутите си с джинси и маратонки крака и постави длани върху голия дъсчен под.
— Искаш ли да знаеш още къде сгреши?
— Да.
— Да започнем подред. Първо, обвини хората, че говорят испански в един свирепо баски район. Което не е никак гот. Пък и предвид политическото напрежение… както ти обясних.
— Ясно. Друго?
— Ами… има и още.
— Какво?
— Отгоре на всичко изръси нещо много предизвикателно.
— Така ли?
— Спомена Хосе Гаровийо. Тогава се намесих и се опитах да ти помогна — когато спомена името му. Казах им, че те познавам, че си проклет глупак и че трябва да бъдат снизходителни към теб…
— Ами, благодаря…
— Налагаше се. Като те чух да дърдориш за Хосе, разбрах, че здравата си загазил.
— А кой е той?
Тя плъзна поглед над хладката вода в пластмасовия леген.
— Не знаеш ли?
Дейвид се чувстваше все по-глупаво и все по-обезсърчен.
— Хосе Гаровийо вече е много стар, но всъщност е доста прочут по тези места.
— Да не би да го познаваш? Ще ми помогнеш ли да го открия?
— Познавам го добре. Мога още днес да му изпратя имейл и да му съобщя за теб. Ако искаш.
— Ами… страхотно. Това е страхотно!
— Почакай. — На лицето й нямаше усмивка. Тя вдигна ръка, за да го накара да говори по-бавно. — Чуй ме. Тук мнозина познават Гаровийо, понеже той е емблематична фигура в културата, един от интелектуалците, допринесли за възраждането на баския език и литература… преди доста време. През 60-те и 70-те години. Освен това през 60-те години той бил член на ЕТА.
— Известен ли е? Аз го потърсих в интернет и нищо не открих.
— Известен е само сред баските. А в ЕТА го наричат просто Хосе. Никъде не можеш да видиш изписано цялото му име… Членовете на ЕТА не обичат да се набиват на очи. А Гаровийо е баски радикал от много отдавна — по време на войната германците го интернират в Ипаралде.
— Моля?
Тя се обърна и махна с малката си бяла длан към прозореца.
— Ей там. Земята отвъд! Френската страна на баските, отвъд планината. През 1970 година бил арестуван и изтезаван от Франко, а после от социалистите. Преди години ходел да пие в бар „Билбо“. Доста е прочут… но славата му е по-скоро лоша. — Изражението й беше сериозно. — Не на последно място заради сина му…
— Моля?
— Синът му се казва… Мигел.
— Онзи тип, който ни нападна…
— … е син на Хосе. Вълка е син на Хосе Гаровийо.
6
Дейвид се настани в хотел в покрайнините на Елисондо в очакване имейлът на Ейми до Хосе да постигне целта си. Хотел „Герника“ не беше нищо особено. Имаше малък басейн, скромен дневен бар и много гости от Франция, пристигнали да карат велосипеди и издокарани с притеснително тесни шорти от ликра. Дейвид обаче беше доволен.
Предвид състоянието си — с което още не беше свикнал — можеше да отседне в най-хубавия хотел в Навара, обаче не му се струваше редно. Искаше да не се набива на очи. Да бъде анонимен и незабележим — просто поредният турист в хубав, но второкласен хотел. Затова си взе багажа, ангажира си стая и прекара остатъка от деня на скромния си балкон, откъдето съзерцаваше планината. Циркусите и върховете сякаш трептяха многозначително, ликуващи от собствената си отдалеченост.