Твърдението й беше нелепо. Защо го казваше? Мигел махна пренебрежително с ръка.
— Не съм спала с него, Мигел — повтори тя. — И това е важно, понеже… понеже…
Ейми заекна и вдигна ръка към лицето си. Опитваше се да каже нещо, но не успяваше. Дейвид обаче видя в тъмното — другата й ръка беше върху корема. Закрилнически.
Дейвид осъзна в прилив на гняв.
— Не!
Думата прозвуча самотно, но толкова категорично, че всички се извърнаха.
— Бременна ли си? — попита той.
Мигел пристъпи напред.
Дейвид повтори, вперил поглед в Ейми:
— Бременна си. И знаеш, че бебето е от него. Знаеш, че е от него?
Това последно изтезание беше прекалено. По лицето на Ейми се стичаха сълзи. Тя кимна, хвана ръката на терориста и подръпна едрата тъмна длан на Мигел към корема си, долепи я до тялото си.
— Твое е, Мигел. Твое е.
Към примирението на Дейвид се добави и най-ужасната трагедия. Тя го беше предала, беше предала всичко, а сега и това? Озърна се настрани към Саймън и към Ангъс. И двамата чакаха, гледаха Мигел, гледаха Ейми, гледаха копчето за експлозивите.
— Значи имам син… — Гласът на Мигел прозвуча като плътен шепот, дрезгав и тържествуващ. — Значи имам син! Дете. Дъщеря. — Очите му грейнаха. — Гаровийо ще живеят… името им ще продължи да живее…
Той се отдалечи от нея, застана до един сандък и вдигна пистолета си.
— Ейми, заради теб просто ще ги застрелям. По-добре да умрат така, отколкото заровени живи. Ама че живот! Сега ще убия приятелите ти. За да им спестя страданието. Едва ли искат да бъдат погребани живи.
Мигел направи на Дейвид знак с пистолета. Другите мъже вече бяха приключили със задачите си и стояха мирно зад Мигел с ръце зад гърба. Бяха поставили експлозивите. Бяха готови и чакаха.
— На колене!
Дейвид поклати глава. Пистолетът настоя.
— На колене!
— Майната ти!
Мигел се приближи до Дейвид, положи силната си длан върху рамото му и го натисна към пода. Нямаше избор. Пистолетът беше на сантиметри от ухото му. Коленете му се подгънаха и той се строполи на бетонния под, коленичи в сумрака.
Ейми не откъсваше поглед от Дейвид. С блеснали очи. Той я прокълна с яден поглед. Ненавиждаше я. Приятно ли й беше да гледа? Възбуждаше ли се? Изобщо обичала ли го бе някога? Или винаги е обичала Мигел?
Мигел приклекна точно срещу Дейвид. Вдигна пистолета на десетина сантиметра от очите на осъдения на смърт. При тази последна усмивка терористът издаде напред устни, сякаш се канеше да изпрати идеалната въздушна целувка.
В този момент Ейми се провикна:
— Ще убия бебето. Престани. Веднага престани.
Дейвид диво стрелна поглед към ъгъла.
Ейми държеше ножа на Саймън, насочила острието към корема си. Стоманеният връх на острието беше точно над утробата й, насочен към нероденото бебе. Готов да се забие.
Дейвид погледна към Ангъс, който беше зяпнал втрещен.
Ейми повтори, този път по-силно:
— Пусни го, Мигел. Защото иначе ще убия детето. Твоят син. Последният кагот на света е в моята утроба. Ще го убия. Пусни ги да си вървят и после взриви това място, обаче ги пусни да си ходят.
Вбесен и ревящ, същински вълк, Мигел се изправи, спусна се към Ейми и се опита да хване острието, когато тя замахна към утробата си, готова да забие ножа, да убива…
— Лампата! — кресна тя в същото време на Саймън.
Но вече беше късно. Парафиновата лампа беше съборена върху дървените сандъци и се беше разбила в отсрещната стена. Пламъкът на лампата тутакси възпламени хартията и дървото, напоени с бензин. Подземието буквално избухна — извиха се пламъци, бълващи пушек, пронизаха въздуха, изсмукаха живота от подземието. Един от мъжете изврещя — косата му се беше подпалила. Мигел се опитваше да докопа Ейми. Тя крещеше… на Ангъс. Къде беше той? И тогава Дейвид видя. Ангъс замахна с едно фенерче и го стовари върху черепа на Мигел. Ударът беше зловещо звучен — силно изтрещяване.
Случи се толкова бързо насред огъня и пушека, че Дейвид не видя как се развиха нещата нататък. Дали Мигел се бе строполил? Но къде беше Саймън? Въздухът беше прашен и гореше, хората крещяха силно, пламъците бяха буйни. Ейми? И тогава той чу някой да вика:
— Бягайте! Експлозивите!
Всички хукнаха. Тела, които тичаха хаотично. Всички се извърнаха и се завтекоха към прохода, обаче Дейвид се забави, завъртя се и видя: Мигел беше на пода и кървеше. Но се пресягаше към нещо там, долу, между миризливите парафинови пламъци. Терористът търсеше копчето за взрива. Дейвид беше по-близо и се помъчи да го докопа. Но закъсня. Копчето беше натиснато.