Денят беше горещ и прашен. Вечерта Дейвид реши да отиде да поплува — слезе в градината на хотела, съблече се по бански и се гмурна в примамливата синя вода на басейна. Изплува шокиран — водата беше ледена, идваше направо от планината, незатоплена.
Цялото му тяло изтръпна, сърцето му биеше лудешки в гърдите — идеалната метафора за положението, в което се намираше. Преди три седмици беше отегчен и апатичен адвокат, който ежедневно пътува до работата си и обратно, чете безплатните вестници във влака, на работа пие кафе от автомата и прави всекидневните си безсмислени обиколки. Веднага след пристигането си в Страната на баските обаче той се гмурна в нейната загадъчност, чудатост и жестокост. И се почувства добре. Шокиращо, ала добре. Ободряващо, но вдъхващо сили. Точно като гмурването в басейн с ледена планинска вода, от която цялото ти тяло изтръпва.
Жив съм.
На следващия ден му звънна Ейми — хрумнало й нещо. Решила, че може би ще е добра идея той да публикува историята си, за да си помогне с разплитането на загадката. Ейми познавала местна журналистка, която би проявила желание да напише материала. Според нея колкото повече хора знаят въпросите, толкова по-голям е шансът да открият част от отговорите.
Дейвид възприе идеята й с лека неохота.
Срещнаха се отново в минималистично обзаведения бял апартамент на журналистката и младата тъмнокоса Сара Гарсия натрака статията на лаптопа си. Материалът излезе в испански вестник само след половин ден. Няколко английски новинарски блога веднага надушиха и преведоха статията.
Когато Дейвид най-накрая прочете публикувания материал на собствения си лаптоп, седнал заедно с Ейми в малко интернет кафене близо до централния площад на Елисондо, изпита вълнение, примесено с тревога. Статията беше озаглавена „Необикновено завещание води до баска загадка за милиони долари“.
Имаше и направена от Сара снимка на Дейвид с картата в ръка, а във вестника беше публикуван имейл адресът на Дейвид, на който хората можеха да се свържат с него, ако им хрумнеше как да му помогнат.
Журналистката беше пропуснала връзката с Хосе Гаровийо: тя му обясни, че това би било твърде предизвикателно подстрекателство в настоящия политически климат. Докато четеше статията, Дейвид реши, че пропускът определено е добра идея — вече се чувстваше достатъчно изложен на показ от публикувания материал. Ами ако Мигел го прочете?
Затвори лаптопа и погледна към Ейми, облечена с мораво дънково яке и елегантни тесни джинси. Тя също го погледна безмълвно със сините си очи и той осъзна в какво необикновено положение се намират — като необяснима тръпка в много топъл ден. В известен смисъл вече се бяха сприятелили — бяха се сближили принудително вследствие на ужасната и плашеща сцена, разиграла се в бар „Билбо“. Но въпреки това не бяха приятели, а напълно непознати. Противоречие.
Или пък той просто беше изнервен заради шумотевицата в кафенето. Ясно се чуваше смехът и ударите по топката на децата, които играеха пелота на площада отпред. Здраво бъхтеха твърдата топка към една висока стена. Звукът беше силен и повтарящ се. Ейми погледна към Дейвид.
— Да се преместим ли другаде?
— Ако имаш време.
— Днес е неучебен ден. Пък и бих искала да ти помогна, докато студентите ми някъде стрелят по полицаите. — Тя се усмихна на притеснената му реакция. — Ей, пошегувах се. Къде ти се ходи?
— Бих искал да се заема с църквите от картата ми…
— Добре.
— Но преди това искам да отидем някъде, където мога да пийна нещо свястно. — Вгледа се продължително в нея и после си призна: все още усещаше напрежението, страха и последиците от нападението на Мигел.
— Да отидем да пийнем по чаша и да поговорим — подкани го тя.
След няколко минути стигнаха с колата в тихо селце, на чиято табела пишеше Ирурита. Дремещи старци с каскети, кафенета на открито. Паркираха до селската църква и седнаха под чадър в едно от кафенетата. Чистият планински въздух им подейства освежаващо, слънцето напичаше. Ейми поръча маслини и бутилка изстудено местно бяло вино, което тя нарече чаколи.
Келнерката ги обслужи на сенчестата им маса сръчно и любезно.