— Зарови един от Гражданската гвардия в негасена вар.
— За да заличи доказателствата ли?
— Не, не, не. Мигел го потопи жив в негасената вар чак до шията. Тялото му на практика се разтвори. Живо.
Ейми рязко се откъсна напред. Дейвид заподтичва подире й и двамата поеха надолу по мокра камениста пътека между две от по-старите баски къщи. Дейвид се огледа. Покафенели и трънливи слънчогледи красяха влажните дървени порти, приковани свирепо към дъските. Някои от страничните бодили бяха оформени като човешки тела. Чучела от тръни.
Тишината в селото лазеше по нервите им. Двамата крачеха в лепкавата мъгла и се чуваше само как отекват стъпките им.
— Къде са хората, по дяволите?
— Избити. Умрели. В Америка.
Стигнаха до края на уличката. Къщите вече бяха по-нарядко и бяха оградени от камънаци и храсти. Някъде там беше Франция и океанът… и градове, влакове, летища.
Някъде.
Изневиделица от гъстата белота изникна църквата. От сив камък и много стара, кацнала над един пролом, потопен в мъглата. Неприветливи прозорци, зловещо място.
— Не е много дружелюбен този Божи дом.
Ейми бутна ръждясалата желязна порта.
— Църквите често са такива. Строели ги на по-древни езически места. Вероятно заради енергията.
Дейвид се закова на място слисан. Покрай пътеката към входа на църквата имаше стари обли камъни — нещо като кръгове, поставени върху квадрати. Върху камъните беше издълбан лаубурус — тайнствената свастика. Дейвид за пръв път виждаше кръгли надгробни плочи.
— Да опитаме да влезем — предложи той.
Тръгнаха по хлъзгавата калдъръмена пътека към скромната дървена порта на църквата. Беше черна, стара, мокра — и заключена.
— По дяволите!
Ейми се отклони наляво и заобиколи църквата, мъглата я обгърна. Дейвид я последва. Там имаше друга, по-малка врата. Тя натисна ръждясалата брава и вратата се отвори. Дейвид усети как влагата го близва по врата. Вече бе станало студено и мрачно. Прииска му се да влезе вътре.
Но отвътре църквата беше също толкова неприветлива, колкото и отвън. Влажна и полутъмна, с небоядисани галерии с пейки. Вонеше силно на застояла вода от вази с цветя, а през петте прозореца със стъклописи се процеждаше студена и мъглива дневна светлина.
— Интересно — отбеляза Ейми и посочи нагоре. Единият стъклопис изобразяваше едър бик, горящо дърво и бяла баска къща. След това тя поясни, все още сочейки към прозореца: — Баските са силно набожни католици, но до десети век са били езичници, затова са съхранили голяма част от предхристиянската образност. Като това тук например. Къщата — махна тя с ръка към най-големия прозорец — е ексте, семейната къща, свещеният крайъгълен камък на баската култура. Смята се, че душите на мъртвите баски се връщат в баската къща през подземни тунели…
Дейвид се загледа в изображението. Дървото от стъклописа гореше на студената стъклена светлина.
— Ами жената? На другия прозорец.
— Това е Мари, повелителката на вещиците.
— Коя?
— Повелителката на вещиците. На баските вещици. Ние не съществуваме, ние съществуваме, ние сме четиринайсет хиляди. — Тя го погледна, а очите й бяха станали леденосини на студената светлина. — Това е тяхната прочута — или по-скоро печално известна — поговорка. Ние не съществуваме, ние съществуваме, ние сме четиринайсет хиляди.
Думите й оставиха видими призрачни следи във въздуха, изражението й беше неразгадаемо. Дейвид изпита силно желание да излезе, не знаеше какво иска да прави. Затова се запъти към малката врата и с облекчение се измъкна навън на мъжделивата дневна светлина. Ейми го последва усмихната и веднага тръгна наляво. Отдалечи се от пътеката и изчезна зад завесите на мъглата.
— Ейми?
Мълчание.
— Ейми? — отново я повика той.
Мълчание. А после:
— Насам. Какво е това? Дейвид!
Той примижа и я видя — неясен силует насред мъгливото гробище, женствен, слабичък и неуловим. Дейвид бързо се запъти към нея.
— Виж, още едно гробище — каза тя. — С изоставени гробове.
Имаше право. Това беше второ гробище, отделено от двора на църквата с нисък каменен зид. Това гробище беше доста по-занемарено. Грубовато изваяна статуя на ангел се въргаляше върху мократа трева, а в окото на ангела презрително бе угасена кафява цигара. Кръгли надгробни плочи заобикаляха повалената фигура.