Някакъв шум привлече вниманието му. Дейвид се извърна. От мъглата изникна възрастна жена. Лицето й беше тъмно. Бе облечена с дълга черна пола и раздърпан син пуловер, върху който беше навлякла фланелка с щамповани анимационни герои: Уол-И, Цар Лъв, Покахонтас.
Освен това жената беше обезобразена. Имаше израстък на шията колкото грейпфрут — тумор, издут навън като гюле, което старицата като гюлетласкачка сякаш бе притиснала към брадичката си и се готвеше да го метне.
— Ggghhhchchc — избоботи възрастната жена.
Сочеше ги, израстъкът на шията й стана синкав и се изду, докато тя ломотеше с пламнало от гняв лице. Приличаше на крякаща жаба.
— Graktschakk — посочи тя с дългия си пръст първо тях, после — занемареното гробище.
— Какво? Какво има? — Сърцето на Дейвид блъскаше в гърдите… Глупава работа. Това беше просто една старица, тъжна и обезобразена възрастна жена. Въпреки това обаче той изпита силен страх, осезаема и необяснима тревога. Обърна се.
— Ейми, какво казва тя?
— Мисля, че е на баски. Казва… лайнари — прошепна Ейми и тромаво отстъпи назад.
— Моля?
— Казва, че сме лайнари. Лайнари. Нямам представа защо.
Жената забоде поглед в тях. И изграка още нещо. Прозвуча почти като кикот.
— Ейми. Да се омитаме оттук, по дяволите.
— Хайде!
Двамата забързано поеха по пътеката и Дейвид се постара да не гледа израстъка на шията на жената, докато минаваха покрай нея, обаче не щеш ли, се обърна и я зяпна. Старицата продължаваше да ги сочи като човек, който обвинява, отхвърля или осмива.
Двамата се спуснаха почти тичешком, а Дейвид мимоходом напъха картата в джоба си.
Когато стигнаха до колата, ги заля огромно и нелепо облекчение. Дейвид заключи вратите, запали двигателя и завъртя волана — зави на скорост. Изтрополиха по облите камъни на пътя, покрай рисунката на Оцоко — безмълвно ухилената вълча глава.
Мобилният телефон на Ейми звънна, докато се изкачваха по едно възвишение — отново имаше сигнал.
— Хосе Гаровийо е. Съобщението е от Хосе.
— Е? — Обзе го истинско вълнение, което надмогна страха. — Какъв е отговорът му?
Тя наведе очи и зачете съобщението.
— Пише… че иска да се срещне с теб. Утре. — Ейми поклати глава. — Обаче… това е малко странно… пише и още нещо.
— Какво?
— Твърди, че знае защо си тук.
7
Малкият четириместен самолет се носеше над ветровитите поля на Шетланд, устремен към бурното синьо море, което вече се виждаше в далечината.
— Полетът трае само двайсет минути — осведоми ги пилотът, надвиквайки шума на двигателите. — Може да се поразтърсим, когато наближим брега.
Саймън Куин се беше натъпкал в задната част на миниатюрния самолет заедно с инспектор Сандерсън, а сержант Томаски седеше до пилота.
Събитията се развиваха с главоломна бързина. Саймън научи едва предния ден следобед, докато гледаше „Шрек“ заедно със сина си Конър, че е извършено още едно убийство, свързано с оплитането от „Примроуз Хил“. И ето го вече тук — лети над самотните и огрени от слънцето канари, а в съзнанието му все още отекват думите на развълнувания му редактор от „Дейли Телеграф“: знаеш клишето, Саймън, убийството означава пари. Читателите ни ще глътнат историята като топъл хляб. Върви и виж какво става!
Историята несъмнено беше пикантна. Представяше си заглавията и съпътстващата снимка. Обаче тук се криеше и нещо тайнствено. Казаха му само, че новата жертва, Жули Шарпантие, също е възрастна и е от Южна Франция. Обаче обстоятелството, което полицията доволно бе възприела като очевидна връзка с предишния случай, беше фактът, че жената е била изтезавана. Засега не му бяха разкрили подробности около въпросните „изтезания“.
Когато Саймън научи за убийството, се наложи да умолява Сандерсън да го вземе със себе си — обеща в готовия материал да отрази много хубаво приноса му. Инспекторът отстъпи пред увещанията на журналиста с лаконичното подсмихване: „Гледай стомахът ти да е празен. Държат трупа вече няколко дни, за да го видим“.
Самолетът се носеше над скалите към морето. Журналистът се приведе напред и попита пилота:
— Какво е усещането?
— Моля? — Пилотът Джими Никълсън повдигна една от слушалките си, за да го чува по-ясно. — Не ви разбрах. Какво попитахте?
— Какво е да живееш във Фаулър?