— Фула — поправи го през смях Джими. — Помните ли какво ви казах? Произнася се Фула.
— Да. Извинете.
— Не се притеснявайте — отвърна пилотът. — Свикнали сме хората да не знаят за нас.
— Как така?
— Откакто евакуираха хората от Сейнт Килда, Фула е най-отдалеченото населено място… в цяла Великобритания.
Саймън погледна през прозореца към океана. Пенестите късове бяха просто бели петънца посред огромната водна шир. Няколко минути летяха мълчаливо. Саймън усети коремът му да се стяга — не беше сигурен дали е заради неприятния и напрегнат полет със самолета, или от тревожното опасение преди посещението на местопрестъплението. Въпреки това го бе обзело някакво младежко вълнение. Заглавията. Водещите заглавия щяха да са негови.
— Ето — обади се Джими Никълсън. — Фула!
Едва различима в морската мъгла, се виждаше малка, но дръзка скала — откъсната от масива канара без дървета, обрасла с трева и кацнала върху стръмни възвишения. Скалите изглеждаха толкова грамадни, а възвишенията всяваха такъв ужас, че човек трудно можеше да си представи някой да разпъне палатка на острова, камо ли да намери достатъчно голямо равно място, за да построи къща. Обаче там наистина имаше къщи — малки ниви и ферми, сгушени по склоновете.
Вече се носеха към единствената писта за кацане във Фула. Парче земя, покрито със зелен торф.
— Това ли е пистата? — изсмя се Сандерсън.
— Най-равната част на острова — поясни Джими. — Досега не сме имали нито една катастрофа. Ако не успееш да спреш, най-много да се озовеш в морето — засмя се той. — Придържайте шапките си, господа.
Това бе най-рязкото спускане със самолет, което бе правил Саймън — носеха се почти отвесно към пистата, все едно се канеха да изорат полето с перката. После обаче Джими силно дръпна лоста, самолетът се вирна нагоре и ето че неочаквано се заковаха на място на десетина метра от бурните вълни.
Томаски дори аплодира пилота.
— Чудесно кацане!
— Благодаря — отговори Джими. — Ето, вижте, това е вдовицата Холбърн. И Хеймиш Лиск.
Червенобузите местни жители вече тупаха Джими по гърба и му помагаха да разтовари стоките от багажното на малкия самолет. Неколцина кимнаха уважително на инспектор Сандерсън. Висок червенокос мъж с полицейска униформа се приближи и се представи на полицаите от Скотланд Ярд.
— Хеймиш Лиск. Северно полицейско управление.
Сандерсън се усмихна учтиво.
— Да, разбира се, разговаряхме по телефона. Здравейте! — С жест представи спътниците си: — Това е журналистът, за когото ви споменах, Саймън Куин. Той отразява… събития за „Телеграф“.
— О, да, сериозен вестник. — Лиск удостои Саймън със смазващо силно ръкостискане. Преди журналистът да успее да отговори, се намеси Джими:
— Ужасно нещо, Хеймиш. Ужасно нещо!
Лиск кимна. Безмълвно. После се извърна към гостите си.
— Е, господа, да се залавяме ли?
— Да, ако обичате.
— Карам колата на Джими. Много щедро от негова страна. Ето там е.
Петимата мъже закрачиха през поляната към един син и много кален джип. В рейндж ровъра миришеше на торф, на кучета и на кошара.
Минаха покрай малко пристанище. На чакълестия бряг лежаха малки дървени лодки, катурнати настрани като пияници, заспали по пейките в парка. Най-голямата, червен метален влекач, бе странно надвиснала над ледените води — буквално беше повдигната от пристанищните води с огромна желязна кука.
— Налага се да повдигат лодката, иначе ще се разбие, когато има буря — поясни Лиск.
— Но тя е метална — изтъкна Саймън.
— Не знаете какви са бурите във Фула — засмя се Джими.
Пътят минаваше през полета с оголена на места тъмнокафява почва, където торфът беше безмилостно изтръгнат от тревната площ. Овце пасяха солената трева.
Най-накрая завиха и пътят силно се стесни, а от другата му страна няколко скромни сивкави къщи бяха пръснати в края на полето и гледаха към морето — някои видимо бяха празни, а комините на други пушеха. Всички обаче изглеждаха схлупени и уплашени, сгушени срещу брулещия вятър като кучета, често хокани от строгия си господар.
Пътят към къщата на Шарпантие — вероятно местопрестъплението — беше кратък и подгизнал. Саймън остана доволен, че си е обул високите боти.
— Така… Откакто открихме трупа, не сме докосвали нищо — каза шетландският инспектор.