Той закри очите си с ръка и излезе от стаята.
— Фула е съвсем мъничко селце — въздъхна Лиск. — Трагедията се отрази тежко на всички. Да се поразходим.
Изведе ги навън на студения чист въздух. Джими Никълсън седеше в колата си и страстно пушеше. Томаски се присъедини към него, но Хеймиш Лиск вече се беше запътил в обратната посока — нагоре по най-близкото възвишение. Обърна се и се провикна през якото си рамо:
— Хайде да се покатерим! Искам да си прочистя дробовете.
Саймън и Сандерсън се спогледаха, после се обърнаха и последваха шетландския полицай.
Склонът беше невероятно стръмен, затова беше много изтощително да говорят по време на изкачването. Журналистът усети как кръвта му пулсира болезнено в гърдите, когато най-сетне стигнаха на върха на величественото възвишение.
Горе духаше жесток вятър. Озоваха се на ръба на стръмна канара. Саймън се приближи към крайчеца, за да надникне.
— Мътните да ме вземат!
В основата на скалите кръжаха чайки, но бяха само миниатюрни бели точки.
— Мили боже! Колко е високо?
— Това е една от най-високите крайморски скали в Европа, а може би и в света — отговори Лиск. — Повече от осемстотин метра.
Саймън се дръпна назад.
— Много разумно — насърчи го Лиск. — Вятърът може да помете човек от скалите и да го метне долу. — Хеймиш се подсмихна мрачно и добави: — Но въпреки това знаете ли кое е наистина удивително?
— Кое?
— Тези скали векове наред крепят жителите на Фула.
— Моля?
— Погледнете. Ето там… — Шетландският полицай сочеше към някакви миниатюрни птици далече долу, някъде по средата на огромната канара. — Тъпоклюнна кайра, гнезди по скалите. В миналото, когато храната не достигала след дълга зима, местните мъже се спускали по скалите, за да крадат яйцата и пиленцата. Жизненоважен източник на протеини в трудни времена. Малките кайри са изключително вкусни — доста са тлъстички.
— И хората са се спускали по тези скали?
— Аха. Всъщност развили чудата уродливост. Нещо като човешки подвид.
— Моля?
— Говоря за мъжете във Фула и в Сейнт Килда. — Хеймиш сви рамене, вятърът рошеше ръждивочервената му коса. — С течение на времето пръстите на краката им станали много големи, понеже ги използвали при катеренето по скалите. Еволюция вероятно. Най-добрите катерачи били с най-големи пръсти на краката, затова те имали съпруги и добре нахранени деца и предали тази особеност на поколенията.
— Сериозно ли говорите?
— Съвсем сериозно — усмихна се ведро Хеймиш.
Саймън обаче не беше никак ведър. Разговорът за необикновените палци на краката на жителите на Фула внезапно му припомни какво бе видял. Босите стъпала на старицата. Трябваше да го спомене.
— Какво ще кажете да се махнем от този вятър?
— Разбира се.
Двамата полицаи и журналистът се спуснаха до една падина и се излегнаха по гръб на влажния торф.
— Споменахте за големите палци на краката, господин Лиск.
— Да.
— Ами, интересно е… палците на Жули Шарпантие… Някой от вас забеляза ли?
— Какво? — изгледа го неразбиращо Лиск.
— Не забелязахте ли нещо необичайно у жертвата? Стъпалата й?
— Какво за тях?
Саймън се зачуди дали не звучи глупаво.
— Пръстите на дясното й стъпало бяха деформирани. Леко.
Сандерсън се намръщи.
— Продължавай, Саймън.
— Мисля, че състоянието се нарича синдактилия. Съпругата ми е лекарка.
— Синд…
— Да, синдактилия. Сраснати пръсти. Два от пръстите на старицата бяха съединени, поне частично. Състоянието е доста рядко, но се среща…
— Е, и? — вдигна рамене Сандерсън.
Саймън съзнаваше, че догадката е прекалено свободна, но беше сигурен, че е напипал нещо.
— Помните ли жената в къщата на „Примроуз Хил“? С какво беше облечена?
Изражението на Сандерсън рязко се промени.
— Имаш предвид ръкавиците! Проклетите ръкавици!
И преди Саймън да успее да каже каквото и да било, Сандерсън скочи на крака и поведе разговор по мобилния си телефон. Инспекторът се спусна няколко метра по-надолу по огрения от слънцето склон, като през цялото време нареждаше оживено. Вятърът беше твърде силен и Саймън не чуваше разговора.
Седеше на хладното, но ослепително слънце и мислеше за болката на старицата, за самотните й страдалчески писъци. Хеймиш Лиск беше затворил очи.