След няколко минути Сандерсън се върна, обикновено руменото му лице беше пребледняло, всъщност бе бял като платно от изненада.
— Току-що се обадих на патолозите в Лондон. — Извърна се към Саймън. — Имаш право. Ръкавиците са прикривали деформация, патологът вече беше забелязал. — Отново отмести поглед и го зарея към далечния океан. — Каза, че състоянието се нарича синдактилия. Жертвата от „Примроуз Хил“ имала два… сраснати пръста.
Морските птици зовяха откъм скалите долу.
8
Тръгнаха по пътя за Бидасоа през мъгливата зелена долина и последваха буйната река надолу по склона, а после направиха остър десен завой и отново се закатериха нагоре по склона към следващото баско село в Навара, подминаха неизменния каменен фонтан и празния сив площад. Дейвид усещаше малък стегнат възел от притеснение — какво знаеше Хосе Гаровийо? Какво щеше да му каже?
Селото се казваше Етчалар.
Дейвид изрече думата на глас, упражнявайки произношението. Ейми се усмихна съвсем лекичко.
— Не, не се произнася Етксалар… а Етчалар.
— Ет… чалар?
— Така е по-добре.
Тътрузеха се зад един камион, превозващ добитък. Ейми изглеждаше разсеяна. Поразпита го ей така, без връзка, за предишния му живот, за Лондон, за Америка, за работата му. Той й нахвърля някои подробности.
После тя се поинтересува от любовния му живот.
Дейвид замълча, но после призна, че е сам. Ейми попита защо.
Кравата в камиона ги гледаше укорително.
— Мисля, че отблъсквам хората, преди да се доближат твърде много — отговори Дейвид. — Вероятно защото изгубих родителите си. Не вярвам, че някой може да се задържи дълго край мен.
Отново се възцари мълчание.
— Ами ти? — попита той. — Обвързана ли си?
Мълчание. Камионът с добитъка се отдалечи и те го последваха, ускорявайки покрай малка крушова градина. Най-накрая Ейми каза:
— Дейвид, трябва да ти кажа нещо. Излъгах те. Поне…
— Моля?
— Не ти казах всичко.
— За кое?
Профилът й се очертаваше на фона на синьо-зеления силует на планината. Противоречивите й мисли бяха изписани на лицето.
— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш — увери я Дейвид.
— Не — отвърна тя, — заслужаваш обяснение. И освен това ще се срещнем с Хосе, бащата на Мигел.
Ейми се обърна и погледна Дейвид — в изражението й се долавяше напрежение, но и дързост.
— Бяхме любовници. Мигел ми беше любовник. Преди години.
— Боже!
— Бях на двайсет и три. Току-що бях пристигнала в Страната на баските. Бях самичка. Млада и глупава. Не го споменах досега… понеже… сигурно се срамувам.
Дейвид завъртя волана, за да завият, а дърветата и храстите край пътя потрепериха на въздушната струя. Не можеше да не я попита:
— Знаела си, че той е от ЕТА, но въпреки това…
— … съм спала с него? — въздъхна тя. — Да, знам. Много глупаво… Но както ти казах, бях млада… а неопитните момичета си падат по злодеи, нали? По лошите момчета. Глупавото увлечение по типове като Хийтклиф, по по-възрастни мъже. Дори по бляскавото насилие — поклати глава тя. — Допускам, че всичко това криеше някаква незряла привлекателност. Пък и той беше тайнствен. А също умен, хубав и известен, прочут със силата и действията си — усмихна се тя едва-едва. — Всъщност малко прилича на теб. Но е по-възрастен и малко по-слаб.
— Само дето аз не обезобразявам, не изтезавам и не убивам хора и… не удрям жени по баровете.
— Разбира се, разбира се. Самата аз след около два месеца разбрах, че Мигел е голям злодей. И… — Ейми сви неловко рамене и призна: — И че у него има нещо странно. Беше извратен. В леглото. Зарязах го след два месеца.
Дейвид не знаеше какво да отговори. Откровеността й беше обезоръжаваща.
Опита да зададе друг въпрос, докато подминаваха една ферма:
— Продължаваш ли да поддържаш контакт с него?
— Не. Стремя се да го избягвам. Обаче понякога няма как. Мигел ме представи на баща си, на Хосе, а с него продължаваме да бъдем добри приятели — той ми помогна да си намеря работа. А аз наистина обичам работата си… Обичам и тези планини — въздъхна тя. — Но Мигел постоянно изниква край мен, спотайва се, следи ме още оттогава… Знаеш ли, постъпката ти в бара беше много смела.