После вдигна поглед към Дейвид.
— Забрави за това. Умолявам те, забрави за това. Не ти е нужно да научаваш нищо повече за църквите. Задръж си парите. Отърви се от тази карта. Върни се в Лондон. Por favor.
Дейвид отвори уста, но оттам не излязоха думи.
— Вземи я — върна му картата Хосе — и се махай от къщата ми. Знам, че вината не е твоя. Но… се махай от къщата ми. И повече никога не споменавай за това. Никога. Тази… тази карта… църквите… това е портата към ада. Умолявам те да спреш дотук.
Дейвид не проумяваше какво да направи. Съпругата на Хосе бършеше ръце с някаква кърпа, все още застанала на прага на кухнята. Бършеше се отново и отново, същинско кълбо от нерви.
Напрежението се повиши още повече от някакъв шум. Хосе Гаровийо вдигна поглед — съвсем ясно се чуваше хрущенето на чакъла пред къщата.
Отпред спря червена кола.
Ейми закри устата си с ръка.
— О, не…
Хосе ахна.
— Не! Казах му да не идва. Съжалявам, казах му, че ще идваш, но го помолих да не се намесва. Извинете, извинете. Фермина!
Нямаше как да сбъркаш изключително високия мъж, който слезе от колата: Мигел Гаровийо. След секунда той бутна вратата на къщата и влетя вътре — висок, бесен и с гневен поглед, вперен в Дейвид и в Ейми. И в картата в ръката на Дейвид. Имаше едва забележим тик на едното око и тъничък белег над устните.
— Татко! — презрително възкликна Мигел.
Синът вдигна ръка и за един ужасяващ миг сякаш се канеше да удари Хосе, да посегне на собствения си баща. Хосе трепна. Фермина извика. Черните очи на Мигел обходиха стаята. Дейвид забеляза тъмната издутина на кобура под коженото яке на терориста.
Фермина Гаровийо се опитваше да избута сина си, но Мигел крещеше на баща си, на Ейми и на Дейвид неразбираемо на баски — недвусмислено ясна бе само неистовата му ярост. Хосе изкрещя няколко думи в отговор — но немощно, неубедително.
После Мигел се развика на английски. На Дейвид. Плътният му гневен глас отекна във въздуха:
— Омитай се оттук, по дяволите! Искаш курвата? Вземи я. Обаче разкарай тази гадост оттук. Махай се!
Дейвид отстъпи назад.
— Ние ще… Ние ще…
— Първия път те ударих. Следващия ще те застрелям.
Ейми и Дейвид се обърнаха, прекосиха двора тичешком и скочиха в колата.
Мигел обаче изхвърча след тях от къщата. Беше извадил оръжието си, беше вдигнал във въздуха черния си пистолет. Държеше го високо, сякаш за да им го покаже. Дейвид изпита странното и разтърсващо усещане, че у Мигел има нещо нечовешко — сякаш бе великан. Буен горски джентилак, който демонстрира мощта и гнева си. Пистолетът беше толкова черен! И лъщеше на бледата слънчева светлина.
Дейвид бързо даде на заден. Завъртя волана в пълен кръг и най-накрая потеглиха, форсираха през калта и шеметно се понесоха по черния път към шосето.
Половин час Дейвид шофира бясно и решително в сивкаво-зеленикавото подножие на планината с единствената цел да се измъкне.
Когато паниката и шокът му се уталожиха, Дейвид усети надигащ се в гърдите му гняв, а също нужда да спре и да помисли.
Спря колата. Намираха се в края на някакво село, а отляво се виждаше дъскорезница. Пиренеите в далечината бяха поизгубили от прелестта си, върхарите на боровата гора бяха обточени с упорита и задушлива мъгла. На възвишението отпред се издигаше църква с кръгли надгробни камъни.
Всичко беше влажно, всичко край тях постепенно и осезаемо зрееше и загниваше на влагата.
Дейвид изруга.
— По дяволите!
Ейми извинително наклони лице.
— Знам. Съжалявам.
— Какво?
— Съжалявам…
— Не си виновна.
— Но… — поклати глава тя. — Всъщност съм. Може би трябва да се прибереш у дома, Дейвид. Мигел е мой проблем.
— Не. Няма начин. Вече е и мой проблем.
— Нали ти обясних какъв е. Убийствено ревнив. Той… наистина ще направи нещо. Може дори…
— Да ме убие ли?
Тя се сви ужасено.
Дейвид усети напора на бунтовен дух.
— Майната му. Искам да получа отговори. — Запали колата и няколко минути бавно кара по пътя. — Искам да науча всичко. Дядо не би ме изпратил тук, не би ме забъркал във всичко това, ако не е имал причина. Искам да я науча.
— Картата.
— Точно така. Картата. Чу какво каза Хосе, видя как реагира той — има нещо… определено има нещо…