Той се опитваше да намери начин, за да опише сложността на загадките, но тя прекъсна следващите му думи:
— Не спирай.
— Моля?
— Продължавай да караш.
— Какво?
Дейвид усети ледената вероятност да пристяга сърцето му.
Ейми потвърди:
— Мигел е. В колата зад нас.
9
Очите й останаха приковани в огледалото. Дейвид направи същото.
— Боже! — примижа той. — Сигурна ли си? Същата кола ли е?
— Да, номерът е същият. Той е.
Пътят пред тях беше тесен, а мъглата се сгъстяваше, докато се изкачваха по склона на планината.
— Но… — Дейвид здраво стисна волана. — През цялото време ли ни е следил?
— Кой знае! Може да ни е проследил. Или пък…
— Какво?
— Той е от ЕТА. Това е същинската територия на ЕТА.
— Е, и?
— Непрекъснато наблюдават пътищата. Той има приятели и познати навсякъде. Може би някой се е обадил. Ние току-що паркирахме до селото. Какво ще правим?
Страхът беше осезаем. Но Дейвид усети как у него се надига съпротива — отново. Спомни си за скъпите си родители, които го бяха оставили съвсем самичък. Замисли се за самотата си — как му се беше наложило да се бори и да си проправя път в колежа съвсем сам, а единственият му близък беше дядо му някъде далеч във Финикс. Беше успял да преодолее всички тези гадости, беше се справил с всичко, така че нямаше да допусне никой да го наплаши, ако ще да е най-опасният терорист звяр. Вече не. Не и сега, когато тайната на дядо му се оказа свързана със собствения му произход, със собствената му самоличност. С откриването на баската му принадлежност.
Освен това не обичаше да го преследват.
— Да избягаме на копелето.
Натисна газта и ускори по тесния път с остри завои. Двигателят ревеше мъчително, докато фучаха между безучастните живи плетове и разкаляните склонове. След малко Дейвид погледна в огледалото.
Червената кола се приближаваше.
— Мамка му!
Усети вкуса на тревогата, но го пренебрегна, смени скоростите няколко пъти и се стрелна напред възможно най-бързо.
— Дейвид…
От лявата им страна изневиделица се появи стръмна отвесна скала. Беше адски висока — триста метра надолу или повече. Няколко метра встрани от пътя и щяха безпомощно да полетят в пропастта.
Дейвид успя да се върне в платното, но в този момент — бум!
Червената кола ги бе блъснала. Ударът отзад беше категоричен, целенасочен и ги разтърси целите. Дейвид отчаяно се вкопчи във волана и задържа колата на пътя, после стрелна уплашен поглед към огледалото. Не беше сигурен, но май преследвачът им… се усмихваше.
— Не се тревожи, всичко е наред — каза той на Ейми.
Защо го каза? Беше ужасѐн. Обаче усещаше и прилив на ярост. Не сега. Не отстъпвай! Откажеше ли се, за какво щеше да е било всичко? Толкова много години на бездействие, на киснене в онази стерилна кантора, на адвокатстване, на борба да съхрани връзките си, уплашен до мозъка на костите си, че може да се окаже изоставен — отново сам-самичък.
Сърцето му преливаше от гневно възмущение. Щеше да спаси Ейми и себе си. Можеше да го направи.
Педалът на газта се залепи за пода и Дейвид пришпори колата. Изпита самоувереност от действията си — въпреки мъчителните си страхове. Наложи му се да се научи да шофира много млад, да се придвижва сам. И беше доста добър.
Този път обаче ставаше дума за различно шофиране: бясно се плъзгаха през завоите, изкачвайки се все по-нагоре и по-нагоре. Освен това ги преследваха.
После пътят започна да се вие на зигзаг, завоите станаха още по-трудни и накрая платното зави съвсем на сляпо покрай гола каменна стена — Дейвид притаи дъх и сърцето му задумка бясно в гърдите, но от отсрещната страна беше чисто.
Погледна в огледалото. Червената кола беше намалила скорост за миг — беше успял да се отскубне от безмилостния им преследвач. Разполагаше с няколко секунди преднина.
Докато се носеха по пътя, той се помъчи да разсъди. Ако спряха колата, излезеха и хукнеха, може би щяха да успеят да се скрият… обаче червената кола бе твърде близо за такъв ход. Мигел имаше пистолет, така че най-вероятно щеше да ги подгони по скалите. Да ги поизмъчи, а после да ги застреля. Обикновена екзекуция в гората.
— Дейвид!
Червената кола се носеше с бясна скорост към тях. Дейвид не можеше да кара по-бързо. Бяха стигнали до преломния момент, до решителния час. Никой нямаше да ги види. Вече бяха над облаците, слънцето грееше ослепително ярко, отразявано от преспите неразтопен сняг. Ето тук щяха да умрат. Мъж и жена в автомобил. Като родителите му. И двамата мъртви.