Обаче Дейвид съзря един шанс. Пред тях се показа широка гола скала. Три секунди по-късно той плъзна колата по склона от гол варовик, дръпна ръчната спирачка и завъртя автомобила с пронизително свистене на гумите. Завъртяха се, сякаш бяха деца на шеметно кошмарна въртележка.
Получи се. Червената кола се стрелна покрай тях. Дейвид тутакси подкара в обратната посока и се заспуска бързо и решително.
Дейвид фучеше шеметно надолу по планински път — видя в огледалото как червената кола зави. Този път обаче имаше план, докато завиваше покрай острата скала със сто и трийсет километра в час и летеше към сивеещата гора. Рязко зави надясно и пое нагоре по някакъв черен път.
Право между дърветата.
Пътят лъкатушеше насам-натам и накрая ги изплю като катапулт насред тъмните горски дебри. Колата подскачаше и стенеше, но след около шестстотин метра черният път свърши. Дейвид рязко спря, ритна вратата и изскочи навън — Ейми вече беше излязла и го чакаше. Стисна я за ръката и двамата хукнаха през гората, тичаха между дърветата и скалите, прескачаха потоци, докато не се натъкнаха на една голяма канара.
Там най-сетне спряха и приклекнаха. Зачакаха. Задъхани, едва дишащи.
Сърцето на Дейвид беше като безумец, който блъска по решетките на затвора си, юмрукът му здраво стискаше влажната и лепкава ръка на Ейми.
Стояха приклекнали, безмълвни и изстинали. Гората шумолеше под скръбния дъждец. Нищо не се случваше. Нишки мъгла се точеха между меланхоличните борики като приказни привидения.
В далечината се чу тихото боботене на автомобилен двигател. Вероятно беше червената кола, която ги търсеше. Автомобилът сякаш намали скорост някъде на пътя. Някъде съвсем наблизо. Дейвид усети как ръката на Ейми се стяга в дланта му. Мъчителните мигове бавно се изнизаха като погребално шествие. Двамата чакаха да бъдат открити и разстреляни.
Или нещо още по-лошо.
Двигателят на колата отново забоботи. Автомобилът се движеше. Червената кола се отдалечаваше, може би се бе запътила надолу по склона. Обгърна ги тишина. Дейвид си позволи да поеме въздух.
Но облекчението му секна от едно-единствено изпукване — сухи клонки се трошаха под нечии стъпки.
10
Възрастните жени пееха носово — необикновен хор от странни звуци, а треперливият глас на мъжа в тъмен костюм най-отпред, който извисяваше трели и размахваше ръце, едновременно водеше и следваше прочувствения и подобен на вой напев на женския хор.
Все още бяха във Фула, на около четиристотин и осемдесет километра от Глазгоу.
Саймън, Сандерсън и Томаски бяха пренощували неудобно в единствения пансион във Фула в очакване на възможност да разпитат Идит Тейт. Собственикът на пансиона, вдовец на средна възраст от Единбург, беше превъзбуден от нашествието на лъскави туристи — на непознати, с които да си побъбри — и ги държа будни до късно през нощта на два пръста уиски, за да им разказва смразяващи кръвта истории за чудатостите и опасностите на Фула.
Разказа им за германеца, който наблюдавал птици, но се подхлъзнал на агнешка плацента, ударил си главата в скала и арктическите морелетници изяли мозъка му. Спомена за двойка туристи, които се покатерили на най-високата канара, Кейм, обаче полетели в пропастта, когато единият от тях кихнал.
Саймън пое цялата тази информация със спотаена усмивка, Сандерсън — с неприкрит сарказъм.
— Значи смъртността сред туристите е колко… към петдесет процента?
Едно нещо обаче истински заинтригува журналиста: келтското наследство на острова. Както им обясни собственикът на пансиона, Фула беше толкова изолирано селище, че съхранило норвежко-келтски културни особености, почти изчезнали по другите места. Местните използвали собствен Григориански календар, празнували Коледа на 6 януари, а някои от местните все още говорели шотландски келтски.
Правели го най-вече в църквата, където службите се оказваха последните, провеждани по този начин: известни с акапелното носово пеене, наричано дисонантно келтско песнопение според обясненията на собственика на пансиона, поднесени с разнежено задоволство.
И така, в момента те се намираха в църквата, слушаха носовата келтска хетерофония и чакаха да им се удаде възможност да разпитат Идит. Саймън определено беше привлечен от тази автентична, древна и вероятно езическа традиция, обаче инспектор Сандерсън не беше толкова впечатлен.