— Радвам се да чуя гласа ти, инспекторе. Останал съм без пари.
— Ти вечно си без пари.
— Така е на свободна практика. Какво имаш?
— Може би нещо хубавко. Странен случай на „Примроуз Хил“.
— Нима?
— Аха. И още как.
— Е… Казвай! Къде?
Детективът замълча, после отговори:
— В голяма стара къща. Убита е някаква старица.
— Така…
— Не звучиш особено въодушевено.
— Ами… — Саймън мислено сви рамене, загледан към автобуса, който завиваше наляво покрай спирката на метрото и се насочваше надолу към Белсайз Парк. — „Примроуз Хил“ казваш… Сигурно е някой взлом, довел до жертви… Крадци, които са търсели скъпоценности… Не се знае точно.
— Ето тук грешиш — изхили се полицаят с намек за нещо сериозно. — Не става дума за обикновена дребна кражба, Куин.
— Добре, какво му е особеното тогава?
— Методът. Тя е била… оплетена.
— Оплетена ли?
— Ами така изглежда. Твърдят, че това е точната дума. — Полицаят се поколеба, после продължи: — Оплетена! Може би трябва да дойдеш и сам да видиш.
2
Пред хосписа се ширеше покрусената прелест на аризонската пустиня: с нейните покорени пясъци, с болните креозотови храсти и с раните от оголен базалт. Зелените ръце на кактусите сагуаро се протягаха умолително нагоре към неумолимото слънце.
Дейвид Мартинес си помисли, че ако ще умираш, надали ще намериш по-подходящо място от това в самите покрайнини на Финикс, в последната извънградска зона, откъдето започва пустошта на Сонора.
Дядо му мънкаше в леглото си. Съществено бяха увеличили дозата му морфин. В момента съзнанието му беше доста замъглено, но така беше почти постоянно.
Внукът се наведе и попи потта от лицето на дядо си с хартиена кърпичка. Отново се зачуди защо изобщо е дошъл чак от Лондон и е изхабил безценния си отпуск. Отговорът беше все същият.
Обичаше стареца. Помнеше по-добрите времена, помнеше, когато дядо му беше тъмнокос и весел здравеняк, понесъл Дейвид върху раменете си навън на слънце. В Сан Диего, на брега на морето, докато все още си имаха семейство. Мъничко, но все пак семейство.
Може би това бе другата причина Дейвид да бие толкова път. Родителите му загинаха при автомобилна катастрофа преди петнайсет години. И вече петнайсет години Дейвид живееше сам в Лондон, а дядо му прекарваше последните дни от живота си далеч от него във Финикс. Сега Дейвид щеше да остане съвсем сам. Този отрезвяващ факт трябваше да бъде приет подобаващо — с истинско сбогуване.
Лицето на дядо му потръпна насън.
Дейвид поседя около час и чете книга. После дядо му се събуди, закашля се и очите му се зареяха нанякъде.
Умиращият озадачено се взря в прозореца, в синия квадрат на пустинното небе, сякаш за пръв път съзираше тази последна гледка. Сетне погледът му се спря върху посетителя. Страх прониза Дейвид — дали дядо му щеше да го изгледа и да го попита кой е? През последната седмица често се бе случвало.
— Дейвид?
Придърпа стола си по-близо до леглото.
— Дядо…
Последва кратичък разговор, но все пак разговор. Поговориха си как се чувства дядо му, обсъдиха за кратко и храната в хосписа. Тако, Дейвид, твърде много тако. Дейвид спомена, че едноседмичният му отпуск е към края си и че след ден-два трябва да се връща в Лондон.
Старецът кимна. Навън ястреб кръжеше в пустинното небе, а сянката на птицата пробяга мимолетно през стаята.
— Дейвид, съжалявам, че не бях до теб, когато майка ти… и баща ти… сещаш се… когато се случи.
— Моля?
— Нали се сещаш… за… катастрофата, за случилото се… Ужасно съжалявам за всичко. Бях такъв глупак!
— Недей, дядо, хайде престани — поклати глава Дейвид.
— Изслушай ме, Дейвид, моля те… Трябва да ти кажа нещо — свъси се старецът.
Дейвид кимна и внимателно се вслуша в думите на дядо си.
— Трябва да ти кажа нещо. Можех… можех да се справя по-добре, можех да ти помогна повече. Обаче ти много искаше да останеш в Англия, приятелите на майка ти те поеха и това ми се стори най-доброто… Не знаеш колко ми беше трудно. Да дойда в Америка след войната. А и баба ти… умираше.
Думите му заглъхнаха.
— Дядо?
Старецът погледна към следобедното слънце, което падаше косо в стаята.
— Искам да те попитам нещо, Дейвид.
— Да, разбира се. Питай.