— Пристигна в края на 40-те, струва ми се — смръщи чело Идит. — Да. През 40-те. Сближихме се по-късно, когато мама почина и аз наследих къщата до тази на Жули.
— Значи не знаете причината да емигрира от Франция не къде да е, ами точно във Фула?
— Неее — поклати глава Идит. — Тя никога не говореше за това и аз никога не я питах. Може да е било семейна тайна. Или пък просто й допадаше усамотението и тишината, не знам. Да ви кажа, на някои хора им харесва… Вече наистина трябва да тръгвам. Приятелката ми ме чака.
— Разбира се.
Разпитът приключи. Той затвори бележника си.
Докато вървеше към изхода, Идит забави крачка и наклони глава. Размишляваше над въпроса.
— Всъщност има още нещо. Още нещо, което може би трябва да знаете. Една дребничка особеност.
Саймън отвори бележника си.
— Да?
— Преди известно време… я потърси някакъв млад мъж, млад учен… И това силно я разстрои.
— Моля?
— Казваше се Ангъс Неърн. — Възрастната жена затвори очи, после отново ги отвори. — Точно така. Хубаво шотландско име. Непрекъснато й досаждаше с телефонни обаждания… това учено приятелче.
— Как така й досаждаше?
— Искаше да я изследва. Твърдеше, че тя е уникален случай. Баска, струва ми се. Така ли е? Не знам. Може и да е баска. Аха.
— И това я разстрои?
— Много. Много повече, отколкото би допуснал човек. Цяла седмица плака. Този Неърн наистина я разстрои. Ето, приятелката ми ме вика.
Саймън обаче я притисна:
— Но, госпожо Тейт?
Тя кимна.
— Казвате, че този човек искал да я изследва, но какво точно имате предвид? Какво искаше да изследва?
— Кръвта й — спокойно отговори Идит.
11
Дейвид надникна през мократа папрат.
Беше кон. Дребен кон с чорлава грива.
— Поток — обясни Ейми.
Дребното пони ги изгледа със старческа меланхолия, изтопурка към вътрешността на гората и изчезна.
Облекчение се разля по напрегнатите мускули на Дейвид. Погледна между дърветата. Колата несъмнено се беше отдалечила много надолу по склона. Бяха в безопасност. Успяха да избягат. Дейвид се пресегна към скалата, за да се изправи на крака.
— Почакай! — прошепна му неистово Ейми.
Пронизващият страх се завърна.
— Какво е това? — прошепна Ейми.
Сочеше му нещо. Дейвид примижа и застина. На около петдесетина метра от тях висока, слаба, призрачна фигура бавно пристъпваше в мъглата, озъртайки се. Трудно можеш да разпознаеш човека заради перестата мъгла, но не бе невъзможно.
— Мигел ли е?
Нямаше защо да пита. Несъмнено беше Мигел. Черният вълк ги преследваше в гората.
Дейвид отново я хвана за ръка.
— Хайде…
Тя кимна безмълвно. Двамата заедно се дръпнаха назад и потънаха в по-плътния мрак на горските дебри. Бавно и мъчително се отдалечаваха, пропълзяваха върху влажните и покрити с мъх дънери, като се стараеха да не строшат и най-малкото клонче, да не изшумолят и с най-малкото листенце.
Дейвид се озърна назад, но не беше сигурен какво точно вижда. Наистина ли Мигел ги преследваше? Мъглата се движеше заради вятъра, черните фигури се оказваха дървета, дърветата се огъваха на ситния дъжд, стенейки жаловито.
Той се извърна и се взря съсредоточено — търсеше път през мрачния есенен лабиринт.
— Надолу…
Дейвид нямаше представа накъде води Ейми — просто далеч от Мигел. Спускаха се шейсет-седемдесет минути през гъстата и вероломна гора. Ейми няколко пъти се спъна, Дейвид се подхлъзваше по листата и калта. Във влажните планински гори беше студено, но той се потеше. Ръката на Ейми в дланта му беше влажна. Въпреки това обаче той чуваше или просто му се струваше, че чува тихото и заплашително шумолене от нечии стъпки подире им. Или пък беше някое друго конче.
Наклонът намаля, черните силуети на скупчените мокри дървета отстъпиха място на белота — небе и светлина. Наближаваха към нещо, което приличаше на път. След едночасово пълзене и страх най-сетне се бяха добрали до цивилизацията.
— Ето тук… долу. — Той отново посегна да хване ръката й. Бяха се сгушили под един стар и наполовина паднал дъб. Трънаци преграждаха пътя им. Скалистата пътека лъкатушеше към малка долина.
— Знам къде сме — каза Ейми.