— Къде?
— Много близо до Сугарамурди — посочи тя през разсейващата се мъгла. — Едно село. Би трябвало да е ей там, отвъд това възвишение.
— Ами какво чакаме, да вървим? Може да отидем в някое кафене и…
— Не, почакай! — Гласът й прозвуча остро, настойчиво, уплашено. — Той познава тези гори… Ще очаква да отидем точно там, да поемем в тази посока. Трябва да… — Тя бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. — Трябва да се скрием, докато някой не ни помогне, докато не дойде да ни вземе.
Покатери се няколко метра нагоре по склона, за да потърси по-хубав сигнал. Дейвид я наблюдава как набира някакъв номер, чу я да изрича Сара и por favor, шептейки отчаяно. Досети се, че разговаря с приятелката си, с журналистката Сара Гарсия. След броени минути Ейми пъхна телефона обратно в джоба си и насочи вниманието си към него.
— Така, тя ще дойде в селото. Ще й трябва половин час.
— А къде ще се скрием… докато…
— Насам.
Ейми вече се спускаше нанякъде мълчаливо и целенасочено. Той я последва озадачено и непохватно, улавяйки се за корените на дърветата, за да пази равновесие. Най-сетне разкаляната пътека направи завой и се разшири, а пред погледа им се ширна нещо като преден двор, застлан с естествени каменни плочи. А отвъд него зееше входът на голяма пещера.
— Пещерата на вещиците от Сугарамурди — посочи Ейми.
Огромната подземна кухина бе отворена и в двата края като естествен каменен тунел, по дъното на който течеше поток — приличаше на тънка струя отходна вода в огромна циментова тръба.
— Коя пещера?
— На вещиците — отвърна Ейми с непроницаемо изражение. — Можем да се скрием тук. Лабиринтът от пещери е безкраен.
— Сигурна ли си?
Тя не спря, за да му отговори, и Дейвид заключи, че вероятно така е правилно. Бягството им през гората беше изтощително и той жадуваше да си отдъхне. Ейми изглеждаше на края на силите си, лицето й беше цялото опръскано с кал. Трябваше да се скрият за половин час.
Предпазливите й стъпки ги поведоха по черен път, който се шмугваше под каменния таван. В края му се озоваха на платформа, от която се виждаше основната зала на пещерата — широк еклив тунел. Оттам тъмни проломи разяждаха меката бяла скала във всички посоки, което подсказваше наличието на още тунели. Ейми беше права — бяха влезли в лабиринт от проходи и камери. Които ги подмамваха към вътрешността.
Седнаха. Сухият и топъл камък им се стори копринен след смразяващото изпитание на бягството им през гората.
Дейвид изтощен положи глава върху камъка. Затвори очи. После отново ги отвори уплашен и нащрек. Отърси се от сънливостта и огледа подземното помещение.
— Каза, че това била пещерата на вещиците.
— Да.
— Защо се нарича така?
Тя мрачно сви рамене.
— Историята е много плашеща. Хосе ми я разказа. Обичаше да я разказва.
— Е?
От усмивката на Ейми струеше умора.
— Ти все настояваш да знаеш.
— Да, все настоявам да знам. Моля те, разкажи ми нещо. Иначе има опасност да заспя.
— Добре. Така… — Тя се смълча умислено, припомняше си. — Пещерата и равнините и поляните наоколо били акеларе, мястото, където баските вещици провеждали своите сборища.
Той понечи да попита нещо, тя му даде знак да замълчи и обясни:
— Преди четиристотин години Сугарамурди бил център на истинска мания по вещерството. Френският ловец на вещици Пиер дьо Ланкър бил убеден, че… — Ейми направи гримаса. — Той решил, че всички баски в същността си са вещици и вещери. Понеже били толкова различни, толкова самобитно малцинство. Те били… другите.
— Имаш предвид… като евреите?
— Разбира се. Всичко започнало към 1610 година. Баско момиче, което работело далеч от дома си в Сибур, близо до Сен Жан дьо Люз на крайбрежието, се прибрало у дома в планинското си село. В Сугарамурди.
Отразената от потока светлина танцуваше по тавана на пещерата. Сталактити пронизваха празнотата.
— Младата жена се казвала Мария де Шимилдегуи. Тя започнала да обвинява свои приятелки и роднини, че са вещици. Местните свещеници повикали Инквизицията. Измъквали деца от семействата им и ги разпитвали. Хлапетата започнали да разказват, че сънуват кошмари, сънища за голи и намазани с масла вещици, които ги понасят на необикновени места, на среща със Сатаната.
Сатаната се появявал като едър козел, който ходел на задните си крака. Сношавал се с жените и децата. Имал, според разказите, много дебел и студен черен пенис. След това ги бележел по челото с острия си нокът. Прочутият дяволски белег, че Сатаната те е притежавал.