— Ръцете ми. Ейми!
Тя вече го развързваше. Щом освободи насинените му китки, Дейвид се наведе и взе пистолета. После се увери, че Енока го няма.
Имаше възможност да убие терориста. Да застреля Вълка. Дейвид се вгледа в спящата глава на своя мъчител.
Не можеше да го направи. Не можеше да убие спящ човек, изобщо не можеше да убие човек. Беше адвокат, не убиец, и цялата тази история беше абсурдна. Злокобна, но абсурдна. Освен това, дори да го убиеше, нямаше да го победи. По стените на баските села щяха да се появят многобройни графити. Оцоко. Вълка. А споменът за онова, на което току-що бе станал свидетел, никога нямаше да го напусне.
— Моля те! — умоляваше го Ейми.
Той отстъпи пред настойчивостта й. Изпълзяха по скалата навън от пещерата, от другата страна на просеката. Щяха да успеят. Дейвид усети радостната тръпка от бягството, въпреки че мислено още се терзаеше от мъчителната сцена, която беше принуден да наблюдава. Ейми тичаше пред него, нагоре по една пътека между дърветата и храстите.
— Сара. Ще пристигне всеки момент.
Тичаха до края на пътеката, после тя се превърна в черен път, който пък стана мъгливо селско шосе. Шпилът на църквата в Сугарамурди изникна от другата страна на един пуст площад.
— Ето там!
Ейми хукна към кола, паркирана до църквата. Отвори вратата със замах, а Дейвид отвори другата. Сара беше вътре и неистово ги обсипваше с въпроси на испански, но Ейми й нареди кратко:
— Тръгвай!
Колата изхвърча с бясна скорост от площада и от Сугарамурди и пое по друг планински път.
Дейвид погледна към другия край на задната седалка.
Ейми бе притихнала, но плачеше.
12
Сара подкара бързо към пътя, където бяха оставили взетата под наем кола — за броени минути изминаха разстоянието, което пълзешком бяха преодолели за цял час. Ейми мълча през целия път, изтри сълзите, после не обели нито дума въпреки настойчивите и многократни въпроси на Сара.
Испанската журналистка ги изгледа озадачено и гневно, когато най-накрая двамата излязоха от колата на дъжда. Очевидно беше заинтригувана от тайнствените събития и от последвалото ги мълчание. Безмълвно и нацупено подаде на Ейми чантата, която според нарежданията й беше взела от апартамента й, ползвайки резервния ключ.
После Сара за последен път изгледа приятелката си изпитателно и удивено, преди да се качи в колата си и да отпраши.
Все още смълчани, двамата поеха бързо по мокрия черен път и се качиха в калната кола под наем на Дейвид.
Действаха механично. Като роботи. Между дърветата се стелеше разпокъсана мъгла. Дейвид седна зад волана, запали двигателя и подкара колата към края на пътя. Бяха насред тъмното и мъртво сърце на гората.
Той извади пистолета от джоба си, поразмисли и после го изхвърли от колата категорично и решително, натисна газта, направи остър десен завой и двамата бързо потеглиха в обратна посока, към Франция. Далеч от Испания, далеч от Мигел, далеч от убиеца. Далеч от пещерата на вещиците в Сугарамурди.
Ейми не обелваше нито дума.
— Добре ли си? — попита Дейвид.
— Да. — Тя спокойно съзерцаваше през прозореца прелитащите покрай тях редици дървета. — Добре съм.
Отпред се появи кола — Дейвид овладя надигналия се страх, но онзи се оказа просто фермер в син и кален закрит пикап. Изпревариха го и той проследи с поглед как колата на фермера се стопява в мъглата зад тях.
Минаха няколко минути. Ейми му хвърли изпълнен с очакване поглед над скоростния лост.
— Във Франция ли отиваме?
— Да.
— Добре… Това е добре.
Отново се изкачваха. След десетина километра стигнаха до сиво скалисто било — оголено място в гората, над което зорко кръжаха орли с грамадни криле, а след това прекосиха невидимата граница и вече бяха във Франция, подминаха изоставените стари караулки и започнаха да се спускат от върховете.
Дейвид се наслади на прашинката облекчение. Поне бяха извън пределите на Испания, където двамата с Ейми едва не бяха убити. Където Ейми беше… изнасилена. Изнасилване ли беше? Какво се бе случило?
За петдесети път през последните трийсет минути той погледна в огледалото за обратно виждане. Просто да провери дали не ги следва някаква кола. Червена кола.
Бяха сами на пътя и той разтри напрегнатите мускули на врата си. Докато лъкатушеха по планинските пътища, той се замисли за изгарянето на вещици. За Сугарамурди.