Представяше си страховитите сцени: млада жена, която влачат за косата през зловещ, застлан с плочи площад. Представяше си как селяните й крещят, как я замерват с камъни, как краставите кучета лаят и се зъбят. Чуваше уплашените селски деца да ридаят в тъмницата… Да предават родителите си. Виждаше как свещениците с черни качулки разсъбличат жените голи и оглеждат телата им за дяволски белези…
Помъчи се да проясни мислите си и да се съсредоточи над пътя. Вече се спускаха към подножието на планината и през изтънелите облаци блестеше слънце, а след още малко облаците съвсем се разпръснаха. Синьото есенно небе се ширна над зелените възвишения и долини на Южна Гаскония.
— Когато го видях за пръв път, той сечеше дърва — каза тя.
Дейвид сепнато погледна към другия край на колата, изтръгнат от мислите си.
Тя повтори думите си. Поде монолог.
— Тогава се запознах с Мигел. Беше на един баски панаир. Баските практикуват свои селски спортове. Наричат ги la force Basque. Хери Коралак. Изпитания на селската сила. — Лекичкият речен бриз през отворения прозорец на колата поразроши бретона й. — Той мяташе грамадни камъни и сечеше дърва, и печелеше състезанията по дърпане на въже. Знаеш ли, Мигел беше истинска… легенда. Вълка вече беше станал легендарна личност, всички говореха за него — за великана от Етчалар, за сина на великия Хосе Гаровийо, човека с нечовешка сила. Джентилак от горите край Ираути. Беше гол до кръста, аз бях на двайсет и три… беше просто физическо привличане. Съжалявам. Съжалявам. Ужасно съжалявам.
Дейвид се зачуди за какво се извинява тя, а също и на кого. Слушаше я как говори ли говори, думите й се сливаха с шума на двигателя и с пулсиращата светлина на планинското слънце.
— По-късно разбрах, че е умен, но и… наистина жесток, убиец. А и силата му… този прочут висок мъж, този джентилак… беше порочен. Но сексът беше хубав, поне отначало. Това е истината, наистина съжалявам. Той ме връзваше. Аз го хапех. Веднъж ме поряза по главата с нож. Играехме на една секс игра с нож. Свършвах, когато ми го правеше.
Ейми гледаше право напред, забола поглед в далечните възвишения на хоризонта.
— После започнах да се отвращавам. Доста скоро всъщност. От секса, от вкуса на насилието. Мигел се оказа сериозно увреден — умствено, емоционално, всякак. Патологично увреден. Винаги след много страстен секс той потъваше в дълбок сън, сякаш изпадаше в кома. Какво е това? Представа нямам.
Ейми го погледна.
— Е, това е. Не се сещах за нищо друго, което можеше да ни даде шанс да избягаме. Той със сигурност щеше да те убие. Може би и мен. Затова му позволих да ме обладае — смятах, че така ще се спасим. Извинявай. Ако искаш, спри колата и ме остави тук. Ще се придвижа на автостоп.
По изражението й личеше, че с мъка удържа сълзите. Гневът на Дейвид се уталожи и на негово място се настани съчувствието на воайора, споделеният и сляп ужас от онова, което бе преживяла тя. Значи го беше направила, за да ги спаси, беше изнасилване. Нещо като изнасилване. Може би не точно изнасилване. Но Ейми беше спасила живота му.
— Не е нужно да говориш повече за това — увери я той. — Никога повече.
И говореше съвсем сериозно. Тя поклати глава и устните й се разтрепериха, докато през прозореца на колата съзерцаваше хълмистите гасконски долини, зелени и тучни.
— Искам да говоря за това. Още щом Мигел влезе в пещерата, разбрах, че ще поиска… нещо такова. Имаше същата жадна усмивка. Харесваше му да прави секс на открито, опасността, че може да го спипат, да го видят. И преди сме го правили в пещерата на вещиците. Оттам знам за нея. Винаги е ненаситен за секс, все едно дълго се е лишавал.
— Много съжалявам, Ейми.
— Недей. Не беше изнасилване. Беше просто отвратително. Преди наистина го обичах и никога няма да си го простя. Но той щеше да те убие. А вероятно щеше и да те изтезава. Така.
— Той… — Дейвид не знаеше как точно да се изрази. — Той болен ли е? Очевидно е копеле, но ми се струва, че става дума за нещо повече.
— Кой знае. Може би има някаква психоза. Винаги съм се чудела заради тика му… и заради дълбокия сън, и ненаситното либидо… Правехме секс по пет-шест пъти дневно. Където и да е. С много… — Тя се намръщи и продължи: — Вече ти разказах… връзване, хапане, порязване и дори по-лоши неща. Сещаш се.
— Добре…
Той посегна към ръката й, докосна я невиждащо, понеже следеше лъкатушещия планински път. Няколко километра мълчаха.