Сънува, че къщата гори.
От горящата сграда се носеха гласове и молеха Дейвид за помощ, но той не можеше да направи нищо. Стоеше в градината и гледаше буйно пламтящата къща, наблюдаваше как пламъците ближат стените и накрая видя нечие изгоряло и черно лице на прозореца. Беше майка му. Тя беше вътре в горящата къща, тропаше по стъклото, мъчейки се да се свърже със сина си, и го уверяваше: вината не е твоя, Дейвид, вината не е твоя, когато изведнъж камбаните на църквата забиха силно и Дейвид…
… се събуди.
Облян в пот.
Не бяха църковни камбани.
Облян в пот.
Беше телефонът в хотела. Изкашля се, за да прогони вкуса на кошмара, и изтощено се протегна към телефона.
— Дейвид? Ало?
Беше девет сутринта. Обаждаше се Ейми.
Взе си душ, облече се и слезе долу. Когато и Ейми слезе за закуска на кацналата над реката открита тераса на хотела, тя го погледна изпитателно.
И той незабавно си призна.
— Сънувах кошмар. Непрекъснато мисля за смъртта на родителите си. Странни сънища.
— Може би не е чудно…
— Струва ми се някак свързано със събитията, обаче не знам защо.
— Може би трябва да ми разкажеш. Да ми обясниш. Току-виж ти помогнало.
— Но… какво? — сви рамене безпомощно, жертва на безкрайните си несвързани спомени. — Какво да ти разкажа?
— Не знам. Може да ми кажеш какво се е случило — усмихна се тя и в усмивката й имаше печално съчувствие. Прииска му се да я прегърне, но овладя порива. — Разкажи ми как научи за катастрофата — подкани го Ейми.
— Добре… така… — После замълча, понеже му беше страшно трудно. Досега не беше говорил за това. Дейвид забоде поглед в наполовина изядения си кроасан и в купичката си с черешово сладко.
Ейми му помогна:
— На колко години беше тогава?
— На петнайсет.
Ейми повтори бавно и с предпазливо учудване:
— На петнайсет…?
— Да — отговори той. — Те просто заминаха на почивка през лятото… мама и татко.
— Не си ли бил твърде малък, за да те оставят родителите ти сам?
— Да, беше необичайно — отговори Дейвид. — Бяха много добри родители, винаги прекарвахме прекрасни почивки заедно. И после изведнъж мама каза, че двамата с татко ще заминат сами за един месец. В чужбина.
— И те оставиха съвсем сам в Англия?
Дейвид отмести поглед. На терасата имаше само още двама гости — един германец и съпругата му, които мълчаливо мажеха масло върху разрязаните си на две багети. Туристическият сезон беше приключил. Той се помъчи да не мисли за Мигел. Отново погледна към Ейми.
— Оставиха ме при приятели в Норич. Приятели на мама, семейство Андерсън. Бяхме много близки — децата им и аз. Всъщност семейство Андерсън ме взеха в дома си, когато… мама и татко… когато им се случи… когато катастрофираха. Когато загинаха.
— Разбирам.
— Но точно това е странното! — възкликна Дейвид, неочаквано повишавайки тон. Изчерви се и продължи по-тихо: — Ето кое е странно: помня, че преди да заминат, попитах мама защо тръгват без мен и тя каза: „Ще разберем истината“, а татко се засмя, обаче някак по-различно, смутено.
Ейми се наклони още по-близо към него.
— Ще разберем истината. Защо го е казала?
— Не знам. Май никога не съм се замислял сериозно. Никога не съм искал да се замислям.
Дейвид въздъхна и поклати глава. Отпи от кафето си и се загледа към отсрещния бряг на реката, към стария мост. Запита се дали Мигел е тръгнал подире им, запита се и откъде Мигел бе разбрал, че са в пещерата на вещиците. Някак усещаше, че терористът ще ги намери, където и да се скрият, където и да избягат.
И нищо чудно. Дейвид се сепна, понеже установи, че Мигел ги наблюдава точно в този момент. От моста.
Средновековните перила на моста бяха осеяни с графити на ЕТА. Непохватно изписаните букви гласяха: Viva Otsoko!
А до думата Otsoko се мъдреше грубовато изрисувана, голяма и много въздействаща черна вълча глава.
Вълка.
Значи беше тук и ги наблюдаваше, винаги наблюдаваше. Гледаше ги как дояждат кроасаните си с конфитюр.
Дейвид преглътна горчивия вкус от рисунката с глътка кафе с мляко. Решително вдигна очи и зарея поглед отвъд моста и предизвикалите тревогата му графити, към отсрещния бряг на реката, към сивите покриви на мансардите на Молеон.