Над буйната планинска река се виждаше шпилът на църква, редица паркирани рена и ситроени и една красива жена на трийсетина години, която излизаше от съседната пекарна и от торбата й стърчеше франзела. На витрината на пекарната рекламираха_ gâteaux basque_, дебелите мазни торти с лаубурус от бяла захарна глазура върху мекия оранжев пандишпан и с дебел пълнеж от черешово сладко.
Дейвид гледаше хубавата руса жена, жена като майка му.
И ето че най-сетне истинската му рана зейна сега, в настоящето. Gâteaux basque, разрязана на две, за да се вижда червеното черешово сладко.
Спомни си сцената съвсем ясно: как приятелката на майка му, госпожа Андерсън, се появи в стаята му със зачервени очи, как заекваше, как се разрида, а после се извини. Най-накрая успя да му съобщи какво се е случило с майка му и баща му. Автомобилна катастрофа във Франция.
В онзи момент Дейвид се постара да бъде силен: момче, което се мъчи да се държи като мъж, но е едва на петнайсет години. За нищо на света не искаше да се разплаче пред госпожа Андерсън, но когато тя тихо затвори вратата зад себе си, сълзите рукнаха, в онзи миг нещо се развърза вътре в него, нещо се прекърши, нещо завинаги скъса сребърното синджирче на живота и Дейвид се обърна, зарови пламналото си момчешко лице във възглавницата и се разплака, сам-самичък, мъчейки се да сподави срамните слабоволеви ридания.
След това той нарочно никога не беше идвал тук, не беше посещавал Франция, не бе пожелал да научи какво се е случило, как точно са катастрофирали, как майка му и баща му са загинали заедно. Вместо това бе събрал чувствата, спомените, скръбните мисли и съображения и ги беше пъхнал в черна желязна кутия в солниците на сърцето си, както цяла една нация съхранява ценните творби на изкуството по време на нацисткото нашествие. След това Дейвид се зае с работата и ежедневните тревоги, с учението и усилието да държи живота си в релси въпреки всичко, да се предпазва. А ето че сега се бе озовал в Гаскония. Близо до Наваренс. Близо до Наваренс.
— Добре ли си?
Ейми се усмихваше съчувствено, притеснено, неясно, нежно и пак съчувствено. Но може би и нито едно от тези неща. Дали той изобщо разчиташе правилно усмивките й?
— Добре съм — отвърна той малко пресипнало. — Просто току-що осъзнах нещо. А винаги е било пред очите ми.
— Какво?
Изненадано смълчан, той бръкна в джоба си и измъкна картата.
Дейвид разгледа ситните знаци, градчетата, отбелязани със сините звездички. И внезапно картата се сдоби с ужасяваща горчивина и той преглътна надигащите се в гърлото му чувства.
— Погледни. Ето тук. Виждаш ли колко старателно са запълнени тези звездички? Стилът ми е познат.
— Моля?
— Това е почеркът на баща ми. Картата явно е била негова. Той е отбелязвал по нея… Ето това място — посочи той един от маркираните градове във френската част на пътната карта.
Ейми се понадигна от стола си и погледна.
— Нава… ренс — прочете тя. — Не е далеч оттук… и е отбелязано, така че явно е едно от местата с църквите. Добре…
— Обаче я виж до него… — Пръстът му се отмести съвсем мъничко и посочи малкото градче до Наваренс.
Ейми го погледна.
— Гюрс. Точно до него.
Той кимна. Устата му беше пресъхнала.
— Гюрс.
— Какво означава това?
— Чувал съм името и преди. Много отдавна. Помня, че госпожа Андерсън го прошепна. Нали знаеш как правят възрастните, когато обсъждат нещо, което не искат децата да чуят.
— Значи Гюрс…
— Според мен там са катастрофирали родителите ми. Сигурно картата е била у баща ми, когато се е случило. Когато мама и татко са загинали… Те са следвали тази карта.
13
Саймън се опитваше да работи в кабинета си, който гледаше към малката морава на малката му къща в предградията на северен Лондон. Обаче четиригодишният му син Конър непрекъснато връхлиташе вътре, за да покаже на баща си някой паяк, да го попита с какво се хранят овцете и да настоява целият свят да гледа диска с неговото анимационно филмче за Томас Танка.
Бащата трудно устояваше на молбите на сина си — съзнаваше, че е прекалено отстъпчив родител, вероятно защото късно беше станал баща, на трийсет и шест години. Но беше отстъпчив и обожаваше сина си — доверчивите му очи с цвят на далечна синева, начина, по който хлапето наказваше с пръчка непокорната футболна топка. Конър беше същинска природна стихия. И беше способен винаги да разсмее родителите си.