Обаче Саймън трябваше да работи. Първите му две статии в „Телеграф“ относно странните и свързани убийства предизвикаха фурор и редакторът му искаше още. Много повече. В резултат се налагаше журналистът да прави проучвания цяла седмица, днес също.
Усмири Конър с малинов сок, който отмъкна от бюфета в кухнята, и се върна в кабинета си, затвори плътно вратата и остави бавачката, която едва смогваха да си позволят, да се оправя с Томас Танка. Отново седна пред компютъра си и за секунда погледна през прозореца към безкрайното предградие и към една пълна домакиня, която простираше пране.
После започна да рови из „Гугъл“.
Синдактилия.
Проблемът беше, че нямаше какво толкова да научи. След половинчасово търсене не изрови повече от онова, което съпругата му вече му бе обяснила — деформацията се оказа немного честа и бе свързана с различни генетични синдроми: групи болести и нарушения, на свой ред дължащи се на конкретни хромозомни аномалии. Синдромите имаха много звучни имена: синдром на Аарског, синдром на Лемли Опиц, синдром на Корнелия де Ланге.
Саймън примигна срещу яркия екран на компютъра. Прочете имената два пъти. Взе писалка и си ги записа в бележника.
Нещо му направи впечатление. Повечето от имената бяха френски: синдром на Бардет-Бийдъл, синдром на Аперт.
Френски ли?
След още двайсетина по-насърчителни минути пред компютъра разбра причината. Много от синдромите бяха причинени от бракове между близки родственици, „еднокръвни бракове“, както чудато ги наричаха на един уебсайт. Освен това браковете между близки роднини бяха често срещано явление в откъснатите от света планински общности.
Например в Алпите и в Пиренеите.
Ето защо много френски лекари първи бяха забелязали въпросните заболявания и суетно ги бяха кръстили със собствените си фамилни имена. Синдромите бяха разпространени във френските планини.
Саймън се загледа в трептящите на екрана думи. Пиренеите. Южна Франция. Баските Пиренеи. Отново взе писалката си и написа думата „Пиренеи“ някак безцелно в бележника си. После впери поглед в листа. Чуваше веселия смях на сина си някъде далеч, ама наистина далеч. Саймън се бе съсредоточил. Размишляваше ясно.
Отново насочи поглед към екрана. Бързо натрака „Пиренеи“ и „уродливост“. Прегледа няколко сайта. Споменаваше се за гуша. За психотични разстройства. За вродени болести поради кръвосмешение, недостиг на йод или друг вид хранителен дефицит. И после на екрана се появи нещо друго, нещо, което ни най-малко не беше очаквал.
Докъм осемнайсети век в Пиренеите и на други места уродливостта често била възприемана като признак за прокълнатост или за вещерство.
Както цветисто пишеше на един уебсайт: „По време на маниакалното преследване на вещици през шестнайсети и седемнайсети век стотици невинни жертви били изтезавани, осакатявани или изгаряни на клада само защото са имали нещастието да се родят с някой пръст повече или с трето зърно на гърдите, хората били буквално премазвани с камъни заради вродената си уродливост“.
Изтезавани. Убивани с камъни или изгаряни. Мислите му се върнаха към зловещите снимки на жертвата от „Примроуз Хил“. Тя беше оплетена. Що за изтезание беше това?
Отне му четири секунди. Ето. Дали ударите на сърцето му се чуваха в стаята?
Оплитане. Разпространено през седемнайсети век изтезание, при което през косата на обвинената във вещерство жена се прокарва тояга, която се оплита все по-стегнато в косата. Когато инквизиторът няма повече сила да усуква, той хваща главата на жертвата или я завързва за нещо, а по-яки мъже от него поемат тоягата. Често се откъсва целият скалп.
Саймън се зачуди защо ченгетата сами не бяха изровили тази информация. Според Сандерсън Томаски вече беше проучил оплитането. Полицията беше неспособна — или пък укриваше нещо от него. Пазеше подробностите за себе си. И преди го бяха правили.
Саймън се наведе наляво и надраска кратък текст в бележника си. За да си напомня. После отново погледна в екрана. Ами жената във Фула? И нарязаното й на ивици лице? Саймън разгледа списъка с мъчения, на които са били подлагани вещиците, и се стъписа от ужас. Испански паяк, стрападо, столът на Юда, разчекване с коне, железни ботуши, крушата на болката — круша на болката ли? — и най-накрая Саймън го откри.
Рязане.
Не го откри веднага, понеже мъчението не се наричаше така. Изтезанието, на което беше подложена жертвата във Фула, се казваше „очертаване на устата“. Описанието му беше просто: обвиненият в магьосничество бива методично кълцан с нож покрай устните и бузите, докато лицето му не се превърне в „поредица от ужасяващи рани и кожата не бъде отделена от лицевите кости. Болката при това извънредно жестоко мъчение понякога е толкова силна, че жертвата изпада в безсъзнание“.