— Саймън!
Доктор Фанторп, заместник главният психиатър, махна на журналиста и прекоси игрището тичешком, за да го поздрави.
Лечението чрез футбол беше любимият проект на Фанторп. Според хрумването на Бил Фанторп футболният мач — отборната игра — спомагаше за социализирането на сериозно изолирани хора с психически заболявания и ги удовлетворяваше при отбелязването на гол, а това подпомагаше преодоляването на ниското им самочувствие. Освен това физическото натоварване контролираше теглото на пациентите — известно е, че мнозина психичноболни са пълни.
— Здравей, Бил.
Лекарят се усмихна — беше по къси гащета, сигурно с два номера по-големи.
— Прочетох статията ти в „Телеграф“. Невероятна история. Баски убийства!
— Да… Много са странни. Както и да е… Ами Тим, как е той?
Бил все още беше задъхан от мача.
— Той е… добре. Миналата седмица направи някакъв пристъп, обаче тази седмица не е никак зле. Бори се за топката!
Психиатърът изпуфтя недоволно, когато нападателят на противниковия отбор се измъкна след крайно слаба борба за топката и отбеляза лесен гол. Лесен, понеже вратарят си седеше на тревата със затворени очи.
Саймън овладя порива да се засмее, обаче не се ли засмееше, щеше да се разплаче. Този човек там беше брат му — пълничкият шизофреник на четирийсет и няколко години, който мънкаше нещо в ъгъла, до флагчето. Нападателят с нож. В далечния край на игрището обикаляше охрана. Саймън допускаше, че мъжът вероятно е въоръжен — клиниката беше със затворнически режим.
Реферът наду свирката си.
— Три на два! — развълнувано възкликна Бил. — Това е чудесно, така, така. Отивам да доведа Тим.
Част от Саймън искаше веднага да си тръгне. Беше изпълнил дълга си и беше видял Тим — макар и само отдалеч — беше се уверил, че брат му е жив, и вече можеше да си върви, да се върне обратно при сина си, бавачката и съпругата си и да се преструва, че Тим не съществува, да се преструва, че цялото му семейство няма същата лудост в кръвта и в гените си, да се преструва, че бащата не се взира в сина си поне веднъж дневно и не се пита: „Така ли е? И ти ли? Какво си наследил?“.
— Саймън?
Тим изглеждаше много радостен, че вижда брат си. Саймън го прегърна. Пълните бели бедра на Тим изглеждаха странно уязвими със сините найлонови футболни гащета.
— Изглеждаш добре, Тимоти. Как се чувстваш?
— А, добре, добре, добре, отлична игра, нали? — разпалено се ухили Тим.
Саймън се вгледа в лицето на брат си: косата му беше още по-прошарена, бузите му бяха по-пълни, но въпреки това Тим като че ли не старееше. Дали лудостта поддържа човека млад? Или просто собствената му представа за Тим беше застинала в съзнанието му — Тим с нож в ръка ожесточено ръга с него майка им в спалнята. И кръвта. Ужасно много кръв.
— Игра много хубаво — каза журналистът, мъчейки се да не мрази по-големия си брат. Вината не беше негова.
— О, да. Много добри игрови възможности. Ако останеш тук по-дълго, има… да. Да, несъмнено. Да.
И двамата се постараха да проведат разговор, но изреченията предаваха Тим непрекъснато, затова няколко минути по-късно разговорът секна. Вниманието на Тим се насочи другаде, отплесна се. Саймън познаваше прекрасно това разсеяно и измъчено изражение — брат му чуваше гласовете. Чертите на лицето му издаваха раздразнение и тревога — тикове и примигвания. Тим се мъчеше да продължи да се усмихва, обаче чуваше разни неща, всякакви объркващи нареждания.
Прилив на жалост заля братското сърце — жалост, омраза и обич едновременно. Тъгата му зовеше сълзите. Искаше да си тръгне, Тим щеше да остане тук до края на живота си.
— Добре, Тим, вече трябва да вървя.
Тим се усмихна укорително.
— Толкова скоро? Не стоиш дълго, явно сме заети. Както винаги. Да, много заети, докато…
— Тим?
— И аз съм зает, разбира се, работя. Отлично… вътре в системата.
— Тим, чуй ме. Татко ти изпраща поздрави.
Очите на Тим сякаш се замъглиха от скръб, както си стоеше там, пред лудницата, на мекото есенно слънце. О, ужас, брат му наистина ли щеше да се разплаче?
— Саймън?…
— Тим.