— По-скоро… ти несъмнено знаеш… майка и татко са в Южна Африка. Саймън. Аз… аз… аз… направих нещо. За теб.
— Моля?
Бил Фанторп се бе приближил до тях и ги наблюдаваше от няколко метра.
Тим бръкна в джоба на найлоновите си шорти. И извади отвътре малък предмет, грубо издялан от дърво.
— Гъсти. Адски забавно. Помниш Гъсти помниш? Направих куче… дано ти хареса.
По-малкият брат разгледа миниатюрната дървена играчка. И проумя. Като бяха малки, семейството имаше шпрингер шпаньол, Огъстъс — Гъсти. Саймън и Тим часове и дни наред си играеха с Гъсти, целите ваканции, ходеха на разходки в равнината. Тичаха по слънчевите плажове.
Това беше символ на по-щастливите времена от живота им, отпреди мрака на шизофренията на Тим.
— Благодаря ти, Тим. Много… ти благодаря.
Идеше му да захвърли глупавата играчка в храстите. И в същото време страшно, неистово закопня да притежава този предмет. Имаше някаква непоносима горчивина в дребната и жалка играчка.
Бил Фанторп се приближи.
— Тим се занимаваше с резба. Реши, че на теб сигурно…
— Да — каза Саймън. — Прекрасна е. Благодаря.
Бил отстъпи назад. Журналистът прегърна отново брат си, после на лицето на Тим грейна широката му, неспокойна усмивка и по-младият мъж както обикновено изпита ужасното чувство, че брат му прилича на неговия син, на Конър — същата усмивка, съвсем същата усмивка.
Саймън се укори мислено и овладя желанието си да хукне по поляната. Ръкува се с Фанторп и бавно се запъти към колата си. Докато вървеше натам, усети душата си да ридае от мъка. Продължаваше да държи в ръка малката играчка. Извади портфейла си и я пъхна вътре, до кичура коса, който пазеше — от бебешката коса на Конър.
Тъгата му беше толкова силна, че с облекчение се добра до колата, с облекчение попадна и в задръстването трийсет минути по-късно и заседна в неизменната хватка на северната дъга на околовръстното. Винаги можеше да разчита на това ужасно задръстване. Беше толкова предсказуемо.
Колата му не помръдваше вече десет минути, пръскана от лекия септемврийски дъждец, когато телефонът му звънна.
Беше Идит Тейт.
Каза му, че току-що й се е случило нещо адски изненадващо. Спомена завещанието на Жули Шарпантие.
— Работата е в сумата, господин Куин, в размера на сумата. Обадих се на полицая, за да му съобщя, обаче той не беше… Затова си помислих, че сигурно вие бихте се заинтересували. И звъня на вас.
Саймън превключи скоростите и колата му се придвижи напред с няколко сантиметра.
— Слушам ви. За колко става дума?
— Ами… — засмя се стеснително Идит, — малко ми е неудобно.
— Идит?
Шотландката си пое рязко дъх и отговори:
— Жули ми е завещала половин милион лири.
Времето се влоши. Силни дъждовни струи безмилостно зашибаха разгневените и заседнали автомобили.
14
Ейми позвъни на Хосе, застанала в края на терасата за закуска. Дейвид я наблюдаваше: оживените й жестове, развятата от освежаващия ветрец руса коса. По смръщеното й лице отсъди, че разговорът е неловък или труден. Тя седна. Той се приведе към нея.
— Какво каза Хосе? Попита ли го за родителите ми? С тях ли е свързано всичко?
Ейми остави телефона на масата.
— Ами… много ми е трудно да разбера. Той говореше безсмислици, дрънкаше несвързано. Беше по-зле, отколкото когато му показа картата.
— И…?
— Каза, че трябва да се махнем. Че Мигел е изключително опасен. Каза също да не се доверяваме на полицията. Както си и мислех. И че най-вероятно Мигел ще тръгне да ни преследва.
Дейвид изръмжа нетърпеливо.
— Това ли е всичко? Вече го знаем.
— Да, обаче освен това той ми се стори… странен. — Ейми се облакъти върху покривката на масата, осеяна с трохи от кроасаните. — Хосе ми каза, че заминава. Щял да се скрие.
— Хосе ли? Защо?
Тя сви рамене озадачено.
— Нямам представа. Обаче беше изплашен.
— От Мигел ли?
— Може би. От полицията… Де да знаех!
Капка дъжд тупна върху хартиената покривка — сиво петънце до телефона.
— Аз няма да бягам, по дяволите! — заяви Дейвид. — Трябва да науча какво се е случило с родителите ми. Ако всичко това е свързано… един бог знае как, но… — Той прикова с поглед красивите й сини очи. Като тези на майка му. — Той изобщо спомена ли нещо за мама и татко?