— Не, не спомена. Съжалявам — измънка Ейми.
Дейвид се облегна назад с кратка въздишка от безсилие. Бяха опитали всичко възможно с Хосе, обаче той със сигурност знаеше повече. Дейвид отпи от кафето си и се намръщи от вкуса на утайката, после отново се свъси и погледна към телефона на Ейми.
Мобилният.
Прозрението го удари като електричество. Пресегна се, грабна телефона на Ейми и я погледна.
— Точно така!
— Какво?
— Сигурно използва това. Мисля, че Мигел ни намира чрез мобилната мрежа.
— Моля?
— Мобилните се проследяват, нали? Триангулация. Лесно е.
— Как…
— Ти сама ми каза, че това е френската Страна на баските. ЕТА има симпатизанти навсякъде тук, дори в полицията. Може би и в мобилните оператори. В телекомите?
Тя го гледаше напрегнато.
— Обадих се по телефона пред пещерата на вещиците.
— Именно. Той знае номера ти. А сега, след като се обади и на Хосе, той ще ни проследи в Молеон. Може би в момента пътува насам.
Нов порив на вятъра премина по терасата. Дейвид се изправи, отвори капачето на телефона и извади SIM картата. Наведе се, прицели се и хвърли малката карта в реката. Ейми го наблюдаваше. Той затвори телефона и й го върна.
— Добре, да тръгваме. Багажът ти готов ли е?
— В колата е при твоя, но защо…
— Ще купим друга SIM карта! Хайде!
Той я поведе надолу по стълбите от терасата към колата. После напуснаха Молеон.
Той посочи сляпо към картата, докато шофираше — вече беше вдигнал деветдесет километра в час.
— Така, моля те… Ейми, направи маршрут. Да е на зигзаг, непредсказуем. Да отидем да видим тези църкви. Още сега.
Тя покорно разгледа старата карта, потърси логиката зад сините звездички. Прелитаха през обширни гори. Планинските върхове в далечината бяха покрити със сняг — като зловеща редица от последователи на Ку-Клукс-Клан.
Лесно откриха град Савин. След един час бързо и напрегнато шофиране стигнаха до скупчените му полегати покриви. Савин бе красиво разположен на хребет и от него се откриваше гледка към сивкави ферми и лозя. Паркираха на една странична уличка и се озърнаха. За Мигел. За червената кола. Улицата беше празна.
Мирис на тамян обгърна Дейвид, когато влязоха в църквата на Савин. Неколцина американци снимаха богато гравиран орган. Дейвид погледна един грубовато изработен стар купел, чийто пиедестал формираха трима изваяни от камък селяни, които крепяха водата. Лицата на селяните бяха тъжни. Безкрайно тъжни.
После Дейвид обиколи нефа и мястото за хора, огледа около олтара, където каменните плочи бяха нашарени с меки цветове от стъклописите на прозорците. Влезе в един страничен параклис, посветен на папа Пий X. Строг портрет на папата властваше над малкото помещение. Отдавна покойният папа гледаше гневно за вечни времена в ухаещата на тамян гробовна мрачевина.
В църквата нямаше нищо друго. Ейми вече се беше отказала и беше седнала на една пейка. Изглеждаше изморена.
Него обаче нещо го заинтригува. Имаше ли значение? Или пък не?
Отстрани Дейвид забеляза още една, по-малка врата. Защо църквата ще има две врати, една от които е толкова видимо по-малка от първата? Той застана на място и се огледа. Погледна назад. Малката врата се криеше в ъгъла на църквата, в югоизточния ъгъл — нисичка и скромна. Дали беше важно? Колко църкви имат два входа? Много може би.
Дейвид приближи към по-малката врата и докосна гранита край нея — студената и стара странична каса беше излъскана и гладка. Металната брава беше ръждясала и неизползвана. В трегера на вратата имаше грубо издялана тъничка, дълга и много характерна стрела, чиито три линии се срещаха най-долу — натам сочеше стрелата.
Той отстъпи назад и едва не се блъсна в свещеника, който се навърташе зад него.
— Хммм… je m’excuse… извинете…
Свещеникът го удостои с пронизващ, бдителен поглед, после се отдалечи към нефа на църквата, шумолейки с изкуствената материя на расото си.
Дейвид се взря вцепенен в стрелата. Спомни си за купела от Лесака. В онази църква имаше два купела, а на единия беше гравирана същата грубовата стрела. Примитивна, но категорична — три издълбани линии, които се сливаха горе, стрела. Онази стрела сочеше нагоре.
Мислите му вече шеметно се въртяха, зъбците на ребуса бързо щракаха. Ами църквата в Арискун, която имаше две врати и две гробища. Можеше ли да забрави второто гробище? Статуята на ангела с угасения в окото му жълтеникав цигарен фас се бе врязала в паметта му.