Както и старицата с тумора на шията, която ги сочеше и проклинаше.
Лайнари, лайнари, лайнари.
Приближаваше се до целта. Нямаше представа колко. Но беше по-близо и искаше да продължи да напредва. Даде знак на Ейми — да вървим? — тя му се усмихна изнурено и се изправи. Обаче Дейвид не сподели с нея мислите си, докато отиваха към колата. Защото част от тези мисли бяха наистина тревожни. Съществуваше ли някаква злокобна връзка между знаците по купела и знаците… по черепа на Ейми? Вярваше на разказа й за Мигел — за сексуалната игра с ножа. Болезнената й откровеност, докато правеше това признание, беше съвсем непресторена. Обаче белезите. Белезите бяха странни. Като онези по челата на вещиците след сборище и съвкупление със Сатаната.
Идваше му в повече и беше упоително разстройващо, твърде сложна смес от отблъскващи представи. Докато крачеше по чакъла на паркинга, Дейвид смътно усети, че му се гади. Ръмеше сивкав дъждец. Без да си продумат, двамата с Ейми отпътуваха към съседния град, закриволичиха през Гаскония, мъчейки се да отклонят Мигел от следите си.
Шейсет километра празен път ги отвеждаха съвсем бавничко към Люз сен Совер. Шосето се виеше зрелищно между стени от канари, а тук-там по някой страничен път грубо се врязваше в потискащите стени на пропастите — отново се движеха към Пиренеите. Облаци обгръщаха черните, мрачни и навъсени планински върхове като белите дантелени нагръдници на благородниците на Ван Дайк.
Направиха още един, последен завой и видяха местоназначението си — сгушения в зелена долина град. В старата и печална сърцевина на Люз сен Совер се криеха поредните ниски къщи, скупчени около много стара църква. Паркираха точно до църквата, измъкнаха се от колата и влязоха. Дейвид знаеше, че е съвсем близо до пулсиращото сърце на загадката, поне до една нейна част — какво означават църквите. Нямаше представа какво е решението, обаче го чуваше, чуваше дългия протяжен вой на признанието — ето какво означава всичко.
В енорийската църква на Люз сен Совер имаше още двама човека. На пейките от последния ред редом до жена, която, изглежда, бе майка му, седеше видимо бавноразвиващ се младеж. Очите му се въртяха, по брадичката му се стичаше браздулица слюнка като влажна следа от охлюв. Лицето на майка му беше преждевременно състарено, видимо уморено от необходимостта да се грижи за такъв син. Кретен. Дейвис изпита прилив на съчувствие и отправи на жената безпомощна, но искрена усмивка.
Ейми разглеждаше олтара и източната част на църквата. Когато се върна при него, изражението й беше отчаяно.
— Не разбирам. Няма нищо.
— Не съм толкова сигурен… може би има нещо.
— Моля?
Той погледна към нея.
— Търси чифтове. Двойки от неща. Две врати, две гробища, две…
— Два купела? Видях два купела. Ето там…
Приближиха се с отекващи в каменната тишина стъпки.
Тази църква също имаше два купела, единият от които беше полускрит в затулен с паяжини и плесенясал ъгъл. Беше мъничък, скромен и някак меланхоличен.
Точно като онзи в Лесака.
— Но… защо са два? Защо изобщо трябва да има два? — попита Ейми.
— Не знам — отговори той. — Нека просто да не спираме.
След още един напрегнат и прекаран в мълчание час двамата стигнаха до отдалеченото пиренейско село Кампан, откъснато и усамотено в дъното на една странична долина. Дейвид спусна стъклото на прозореца и заоглежда, докато минаваха по главната улица.
От прозорец или от вратата на всяка къща се хилеше голяма парцалена кукла. Недодялани парцалени кукли, големи почти колкото възрастен човек, се мъдреха и във витрините на магазините. Още една голяма кукла лежеше на пътя, паднала от някоя подпрозоречна дъска — лежеше просната, вперила поглед в дивите върхове на Пиренеите, оградили Кампан като в затвор.
Ейми смаяно изгледа куклите.
— Боже!
Паркираха в една пресечка и отидоха пеш до безлюдния център на селото. Пътьом подминаха едно порутено и затворено туристическо бюро, на чиято витрина се мъдреше малка печатна табела. Ейми я прочете на глас и я преведе на Дейвид: празникът за изработването на парцалени кукли се оказа местна традиция. Хората в малкия Кампан от векове изработвали тези големи кукли, наричани mounaques, и в средата на септември хората излагали ръчно изработените си кукли по прозорците и входовете, в магазините и автомобилите си.