Това беше село на кукли. Село на мълчаливи и безстрастни куклени лица, ухилени нелепо неизвестно на какво. Усмивките им създаваха усещането за нещо присмехулно или оскърбително.
Не че имаше кой да се почувства застрашен или оскърбен: Кампан беше опустял, заключен, празен, смълчан, закепенчен. Някаква старица излизаше от магазин за конско месо — погледна към тях, начумери се и бързо зави зад ъгъла.
Стигнаха до главния площад на Кампан. Скръбен военен паметник, автобусна спирка и един магазин, също затворен — ето това беше центърът. Една къса уличка водеше до мост над бурната река Адур. Дори оттук Дейвид виждаше, че отсрещният бряг на реката е съвсем запуснат — поле с останали без покрив къщи и прогнили плевни.
Кампан беше съвсем празен и наполовина обезлюден.
Другата улица от площада стигаше право до църквата. Желязна порта водеше към обраслия двор, ограден с висока и сива каменна стена.
Вратата на самата църква беше отворена и те влязоха направо. Нефът беше украсен с евтини червени пластмасови цветя. На първия ред седяха четири парцалени кукли и гледаха към олтара — цяло семейство манекени.
Дейвид се огледа за чифтове, обаче не намери нищо. В Кампан имаше един купел, една врата, един амвон и четири парцалени кукли, ухилени идиотски като семейство от бавноразвиващи се.
Никакви двойки.
Ейми вероятно усети безсилието му и положи длан на рамото му.
— Може би е по-сложно…
— Не, сигурен съм, че е това. Две. Трябва да бъде. — Изрече думите остро, несправедливо гневно. Ейми трепна и той се извини. Каза, че се нуждае от чист въздух, и отново излезе навън, в двора на църквата. Мрачният есенен ден беше неприятен и потискащ, но все пак навън беше по-добре от тъмната вътрешност на църквата.
Дейвид пое въздух и отново издиша, за да се успокои. Огледа се с бистър ум. Размисли. Далечните планински върхове надничаха над измазаната тухлена стена на църквата.
Дейвид се взря в стената.
Ако имаше втора врата, би трябвало да бъде в този странен и висок назъбен зид, който преграждаше целия двор на църквата.
Мокрите храсти, избуяли между гробовете, затрудняваха издирването. Огромни паяци се разбягваха от стъпките му.
— Какво правиш?
Ейми го бе последвала навън.
Той вдигна ръка, без да се обръща.
— Търся… врати. В тази стена. Не знам какво друго да направя.
Подритваше мократа растителност, за да си проправи път, тъпчеше дивите рози и се катереше по натрошените надгробни плочи. Въздухът беше влажен, сякаш всеки миг ще завали, гробовете бяха хлъзгави на допир. Дейвид се катереше, хлъзгаше се, проучваше.
Стената беше цяла-целеничка, в древните тухли не се виждаше никакъв отвор.
— Насам! — провикна се Ейми.
Беше зад него и дърпаше бръшлян, прораснал над един участък от стената. Зад бръшляна имаше врата — затворена и неизползваема, но врата. Дейвид приближи с бърза крачка и се наведе да погледне: малката портичка лъхаше на древност, камъните около нея бяха разкривени, кафявото дърво беше загнило, но вратата все още беше стабилна. Категорично затворена. Затворена от векове.
Дейвид се вгледа по-отблизо. На трегера беше гравирано нещо.
Той нетърпеливо изтръгна и последните извити стъбла на бръшляна и в средата на камъка се показа издълбаният символ.
— Ето — развълнувано и тревожно възкликна той. — Тази стрела! Навсякъде я виждам. Купелите, вратите, стрелите.
Ейми клатеше глава.
— Това не е стрела.
— Моля?
— Сигурна съм, че това не е стрела.
— Как така?
— Понеже има такава на една къща в Елисондо. Помня, че веднъж минах покрай нея заедно с Хосе преди години. Попитах го какво означава символът, а той отвърна уклончиво. Необичайно уклончиво.
— Аз не…
— Помня само следното: той го нарече Patte d’oie. Ясно си го спомням, понеже го каза на френски.
— Patt… какво означава това? Patt…?
— Patte d’oie. Гъши крак. Древен символ. — Ейми изтупа още малко пръст от вдълбаните линии, грубо изрязани в камъка. — Това е гъши крак, а не стрела. Гъши крак с ципи.
15
Вече бяха на последния етап от пътуването — насочили се бяха към последното място, отбелязано на картата. Приближаваха към центъра на лабиринта.