В края на празен сив площад насреща им се изпречи карта на града. От нея разбраха, че са близо до църквата. След последни няколкостотин метра се озоваха пред внушителната фасада на „Наваренс Сен Жермен“. Беше сурова и сива сграда, с намек за готически арки, но нищо повече — като избледняващ спомен за готиката.
Вътрешността на църквата беше съвсем пуста, точно както и другите църкви. Близо до олтара възрастен свещеник подреждаше някакви книги. На стената над оплешивяващата глава на свещеника Дейвид забеляза портрет. Не се налагаше да приближава и да чете надписа — портретът беше съвсем същият като онзи в Савин. Същото строго викторианско лице, начумерено, неодобрително, надменно.
Папа Пий X.
Главната порта на църквата се захлопна шумно зад тях. Стреснат от шума, свещеникът се извърна и впери поглед в Дейвид. Взираше се в него и лицето му пребледня, когато, явно слисан, го позна.
Дейвид искаше да се приближи и да поговори с него, обаче свещеникът се затътри настрани, поклати глава и продължи заниманието си, сякаш избягваше да ги гледа, решително пренебрегваше присъствието им. Отново се залови да подрежда книгите.
Какво беше това? Дейвид се измъчваше, нетърпелив и уплашен. Да не би да си въобразяваше? Може би се оставяше на параноята да го завладее. Въпреки това усещаше, че Мигел е по следите им точно в този момент. Знаеше го по туптенето на сърцето си: бър-зо, бър-зо, бър-зо…
Дейвид огледа вратите на църквата. Понеже множественото число беше вярно, отново. Имаше две врати.
Ейми се приближи.
— Добре. Кампан, Люз, Савин, Наваренс. Две врати. Винаги по две врати. И две гробища. Свързани са, обаче как…
Той сви рамене.
— Двете врати сигурно могат да получат някакво обяснение, обаче два купела или два бокала? Просто не виждам смисъл — въздъхна той. — А и символът. Гъшият крак. Не го разбирам.
Настойчиво просъскване прекъсна разговора им.
Беше свещеникът.
Старецът се беше приближил и дърпаше Дейвид за ръкава — бърбореше нещо със силен френски акцент, настойчиво, разпалено, съобщаваше нещо важно. Очите му бяха кървясали и жълти като оцветен яйчен белтък. Дейвид отговори с отчаяно и извинително свиване на рамене — не разбираше!
Ейми се приближи и се намръщи, докато слушаше свещеника. После обясни на Дейвид и преведе:
— Казва, че… те познава. Странното е, че според думите му… те очаквали. Обаче сега, когато видял лицето ти, се почувствал… по-различно. Иска да знае дали баща ти се е казвал… Едуард…
Дейвид потръпна от тези думи. Погледна първо Ейми, после стареца.
— Да. Едуард! Едуардо Мартинес. Защо?
Свещеникът се кръстеше и повтаряше:
— Едуардо Мартинес… Едуардо Мартинес…
Ейми слушаше внимателно и преведе следващите думи на свещеника:
— Явно си одрал кожата на баща си. Той казва, че всички в Наваренс знаят какво се е случило… за катастрофата… О, боже мой! — Лицето на Ейми стана скръбно и състрадателно. — Дейвид… не знам как да ти го кажа, не е била катастрофа, било е… било е нещо друго.
— Просто ми кажи.
— Той твърди, че родителите ти са били убити.
Сините й очи бяха ококорени от състрадание, обаче Дейвид просто искаше да узнае истината.
— Попитай го… Попитай го, моля те, дали ще се съгласи да седне с нас и да ни разкаже повече.
Старият свещеник изглеждаше нервен и дори уплашен, но явно се съгласи.
— Казва, че знае още съвсем малко. Но било опасно. Орденът ни чакал. Трябвало да им съобщи. Нямам представа какво означава това… Той се чуди… дали не може да отидем на друго място, по-дискретно, и то веднага.
— Мерси! — възкликна Дейвид. — Благодаря ви, благодаря ви!
Тримата се запътиха към ярката светлина — отворената врата. По-голямата врата, която се беше затръшнала зад тях. Преди да излязат на светло, Ейми вдигна ръка и каза:
— Спрете.
— Какво?
В позата на Ейми имаше нещо отбранително. Нещо адски уплашено.
Тя кимна към площада.
— Кола. Тъкмо спира.
Той знаеше каква ще бъде следващата й дума:
— Мигел.
16
Заля го вълна от студен ужас — чак до върховете на пръстите. Бягай или се сражавай. Заслони очите си с ръка и огледа площада…
Ейми имаше право. Една червена кола тъкмо завиваше към площада. Вратата се отвори и отвътре се показа Мигел заедно с още двама тъмнокоси мъже. Тръгнаха към църквата.