— Ще провериш ли нещо, ако обичаш?
— Какво?
— Тези хора с вратите. Как ги нарече той… каготи?
Ейми поклати глава.
— Сега ли? Не трябва ли просто да се омитаме от тук?
Той изруга язвително.
— Зарежи това. Къде ще отидем? А и ако избягам… никога няма да науча отговора. Родителите ми са умрели тук, били са убити, по дяволите! Трябва да е свързано с тези църкви, с каготите, иначе защо дядо ще ми дава картата, картата на баща ми, на която са отбелязани тези каготски църкви?
Ейми кимна и се усмихна нещастно. Пое си дълбоко дъх, взе телефона, включи го и влезе в интернет.
— Така.
— Провери каготите. И символа — гъшия крак.
Ейми притихна, докато търсеше в мрежата. Дейвид отмести поглед и отвори прозореца на колата — вътре нахлу влажният мирис на кравешки тор. И на гниещ силаж. В далечината ловуваше мишелов, а силуетът му ясно се очертаваше на фона на далечната синя планина.
— Така — обади се Ейми. — Не намерих много, обаче е странно. Каготите, изглежда, са били презряна прослойка, наричали са ги парии, като недосегаемите. Живеели в Пиренеите. — Замълча, после добави: — Имали свои врати, отбелязани със символи. Pattes d’oie, разбира се.
— Прослойка ли? Парии?
— Така пише. Да. В църквите имало специални ниски врати за тях. Не пише почти нищо друго. Мисля… ако искаме да узнаем повече…
— Да?
— Има един хубав уебсайт, dernieredescagots.fr — последният кагот. Това е уебсайтът на последния кагот. На кагот, който живее в Гюрс. Бихме могли…
Дейвид вече палеше колата. Ейми се възпротиви:
— Но, Дейвид… това е съвсем близо до Наваренс. Ами Мигел?
Той отвърна категорично:
— Ейми, мога да те откарам до най-близката гара и да ти дам десет бона и повече никога да не ме видиш, а и бих те разбрал…
Тя положи ръка на китката му.
— Заедно участваме в това. Вече. Не. Пък и познавам Мигел. — Тя поклати глава, очите й блестяха от страх или от тъга. — Познавам го. Той ще ме преследва, каквото и да направя. Ще убие и мен, и теб. Заедно или поотделно. Така че…
— Така че ще останем заедно.
Дейвид подкара бързо към Гюрс. Ейми го направляваше, като използваше сателитната навигация по телефона.
— Надолу, завий наляво, точно тук…
Гюрс се оказа скучновато място: няколко меланхолични стари вили, неизползваема железопътна линия. Няколко пръснати паянтови едноетажни къщи край уморено на вид кметство, дори пивоварна „Д’Ажетмо“ беше категорично затворена. По-големите околни градове бяха изсмукали живота от това място. Или просто никой не държеше особено да живее тук.
След извънредно остър завой се озоваха пред друга редица къщи с градини, потънали в пищна зеленина след последния дъжд.
— Ето, това е номерът — каза Ейми и посочи последната къща в редицата. Постройката беше доста уединена, намираше се срещу съвременна и грозновата църква с канцеларии в съседство. Отвъд се ширеше неподдържана пустош.
Тръгнаха по пътеката. Входната врата беше боядисана в самоуверено и весело жълто. Дейвид изпита усещането, че някъде другаде на тихата улица в предградието помръдват пердета, че надничат стари лица. Обърна се. Никой не гледаше.
Натисна звънеца. Разнесе се леко религиозен звън. Ейми надникна през прозорците.
— Може би няма никой…
Той отново натисна звънеца. Запита се къде ли е Мигел. После чу някакъв звук. Вик. Някой им крещеше отвътре.
— Какво…?
Викът се разнесе отново гневен и паникьосан.
Дейвид повдигна капака на пощенския процеп и надникна.
В коридора беше коленичила млада жена. И държеше пушка. Цялата трепереше и държеше оръжието неумело, но го беше насочила към вратата. Към Дейвид и Ейми.
17
Детектив Сандерсън се отнасяше скептично към мисията на Саймън да интервюира професора емеритус Франсис Сейнт Джон Фейзакърли, някогашен носител на наградата „Уилард“ за изследвания в областта на човешката генетика, а сега бивш директор на „ГеноМап“.
— Късмет. Ще ти трябва, приятел — каза Сандерсън, а бодрият му глас долетя съвсем ясно по мобилния телефон, притиснат към ухото на Саймън. Детективът добави: — Той е един уклончив дърт хитрец, разпитахме го миналата седмица.
— Така ли?
Саймън пресече „Юстън Роуд“ и впери поглед в лъскавите офиси на института „Уелкъм“: целият район беше пълен с медицински изследователски центрове и високотехнологични университетски факултети, а също и с млади студенти, които се смееха пред кръчмите и караха Саймън да усеща тежестта на всичките си четирийсет години.