— Той знае ли нещо за Неърн? — попита журналистът по телефона.
— И да знае, не казва — изсмя се подигравателно Сандерсън. — Томаски за малко да му изкара ангелите. В „ГеноМап“ ли ще се срещнете?
— Да.
— И нас ни покани да се срещнем там. Явно предпочита неутрална територия.
Саймън се запъти към „Гордън стрийт“.
— Детектив…
— Приятел, викай ми Боб, за бога…
— Боб… Детектив… Боб.
Боб Сандерсън се засмя.
— Ако успееш да се докопаш до нещо за тези кръвни изследвания, да ни кажеш — може пък твоите детективски способности да са по-добри от нашите.
— Боб, звучиш така, като че ли… май не му вярваш особено.
Линията замлъкна. Саймън повтори въпроса. Полицейският инспектор отговори бавно:
— Не съм сигурен, че му вярвам. У него има нещо… уклончиво. Провери го.
Разговорът приключи, журналистът мина през очуканата врата с олющена боя. Качи се с асансьора до последния етаж, където един много възрастен тип със сако от туид, увиснала шия и пожълтели очи го очакваше. Човекът изглеждаше почти като скитник. Но въпреки това проучването на Саймън сочеше, че този Фейзакърли някога е бил сред най-добрите генетици на своето поколение.
Фейзакърли прикова посетителя си с поглед. Жълтеникавата усмивка на учения беше високомерна, но и отблъскваща — приличаше на голям тропически гущер, ухилен доволно след пищно угощение с убита коза.
— Господин Куин от „Дейли Телеграф“. Заповядайте, моля, и ме извинете за безпорядъка. Все още местя помощната документация. Два месеца по-късно!
Фейзакърли отвори стъклена врата и поведе госта си през главната лаборатория на проекта „ГеноМап“. Отвсякъде личеше, че проектът е закрит. Много от апаратите вече бяха демонтирани, виждаха се прашни и притихнали полузатворени големи сандъци с големи колкото фризери машини, които очакваха да бъдат транспортирани.
Старият професор посочи към няколко от по-големите машини и изреди техните имена и функции: термосайклър за бърза сегментация, голямата микровълнова за стерилизация и за хистологични изследвания, ДНК секвенсери за анализ на флуорохроми. Саймън си нахвърли странните думи и задачи в бележника — имаше чувството, че му диктуват на латински.
После Фейзакърли покани журналиста в задната стаичка, затвори вратата и седна на едно бюро. Саймън се настани срещу него на стоманен стол. Черно-бяла снимка на викториански на вид мъж лежеше прашна върху бюрото.
Фейзакърли кимна към снимката.
— Току-що е свалена от стената. Това е Галтън.
— Моля?
— Франсис Галтън, в известен смисъл герой. Основател на евгениката. Свършил е чудесна работа в Намибия.
Ученият взе поставената в рамка снимка и я пъхна в едно кашонче отстрани. Вътре имаше и три празни бутилки от уиски.
— Е, господин Куин, допускам, че имате някои въпроси точно като приятеля си.
— Така е.
— Какво ще кажете да ви въведа в нещата?
— Добре.
Фейзакърли започна да плещи глупости: за човешката генетика, за проекта за генома и за свързаните с финансирането на чистите научни изследвания проблеми. Саймън чинно записваше.
Но журналистът започваше да схваща за какво му намекна детективът от Скотланд Ярд: Фейзакърли беше уклончив, пълнеше въздуха с красноречиви, но отвличащи вниманието думи, предназначени сякаш за примамка.
Трябваше да пришпори разговора.
— Професор Фейзакърли, защо бе закрит проектът за човешкия геном?
Интервюираният изсумтя.
— Боя се, че понеже ни свършиха парите. Геномиката е скъпо начинание.
— Значи няма… политически елемент?
Жълтите зъби проблеснаха.
— Ами…
Мълчание.
— Професор Фейзакърли, знам, че сте зает човек. Ще се изразя съвсем ясно — впери поглед Саймън в професора. — Поразрових се в интернет. „ГеноМап“ започва предимно с частно финансиране от корпорации с цел да продължи работата на Проекта за разнообразието на човешкия геном на Станфордския университет, нали така?
— Да…
— Да не би да ви закриха по същата причина, по която закриха и Станфордския проект?