— Ами връзката с тези… убийства? По телефона ми казахте, че сте чели статиите ми. Значи знаете, че Ангъс Неърн е изследвал баските непосредствено преди изчезването си.
— Баските са от огромен интерес за генетиците.
— Но по силата на някакво съвпадение един от тези баски неотдавна е бил убит. Жена на име Шарпантие…
В лабораторията беше тихо. Изведнъж Фейзакърли се изправи и попита:
— Вижте, имам теория относно Неърн. Обаче не разполагам с повече време да обсъждам въпроса с вас. Така. Може ли да излезем на площада?
— Както искате…
— Добре. Бих могъл да ви покажа нещо там — нещо, което ще ви обясни концепцията ми.
Двамата мъже се обърнаха и излязоха от вече пустите лаборатории. На мекото есенно слънце празните помещения изглеждаха още по-празни.
Фейзакърли крачеше доста отривисто за възрастен човек. Поведе госта си по стълбите, извън сградата и после по неоживената пътека, през телената врата и към септемврийското зелено и златисто на Гордън Скуеър Гардънс. Студенти, туристи и служители от офисите обядваха по моравите, хапваха сандвичи от прозрачни найлонови пликчета или си вземаха суши с дълги пръчици от малки пластмасови тарелки. Лицата на обядващите бяха бели, черни и с всевъзможни други оттенъци.
Саймън си помисли, че това е най-хубавата страна на Лондон — най-добрата надежда на света. Всички раси заедно. И въпреки това хора като този гущер Фейзакърли се опитваха да разделят човечеството отново — да напъхат хората по различни кутийки, да принудят всеки отново да се съмнява във всеки.
Саймън разбираше възраженията на хората. Струваше му се погрешно и потискащо това расово парцелиране на света. И въпреки това ставаше дума за наука — за наука, способна да спасява живот. Парадоксът беше сложен. И предизвикателен.
— Ето — каза Фейзакърли. Беше се навел над пръстта. Професорът пресегна старческата си и покрита с тъмни петна ръка и вдигна нещо.
Върху набраздената му възрастна длан имаше червена мравка, която пълзеше, дирейки свободата си.
— Наблюдавайте я, господин Куин — приведе се още по-ниско професорът.
До един канал имаше плоски павета. Край тях пъплеха черни мравки, много от които се бяха събрали около една изхвърлена и лъскава сърцевина от ябълка.
Фейзакърли внимателно пусна червената мравка сред гъмжилото от черни мравки. Саймън се приведе още малко, макар да се чувстваше леко неловко. Чудеше се дали студентите, които също се извърнаха да наблюдават мравките, не им се присмиват.
Фейзакърли обясни:
— Сигурен съм, че сте правили това като момче с изцапани с мастило пръсти. Невероятно увлекателен процес. Гледайте.
Червената мравка, явно объркана от внезапното си преместване, се въртеше насам-натам, после се запъти към пръстта на цветната леха. Обаче черните мравки препречваха пътя й.
Саймън наблюдаваше.
Червената мравка се блъсна в черна.
— И сега… — подсказа Фейзакърли.
Мравките тутакси се сборичкаха. Черната имаше малко по-големи щипци от червената. Червената мравка отвърна на нападението и повали черната мравка по гръб, но другите черни мравки вече се мобилизираха: бяха се събрали около самотната и нападната червена мравка и късаха крачетата й едно по едно. Най-накрая една черна мравка стисна врага с щипците си и откъсна главата на червената мравка. Тя потръпна и умря.
— Така — заключи Фейзакърли и се изправи.
— Какво? — попита Саймън и също стана. — Какво от това?
— Току-що станахте свидетел на вътрешновидова конкуренция.
— И какво точно е тя?
— Жестоко съперничество между близкородствени видове, които заемат сходна еволюционна ниша. Вид Дарвинова борба. Но много разрушителна. Много ожесточена. — Фейзакърли се запъти към близката пейка. Седна на топлото старо дърво, журналистът стори същото. По-възрастният мъж затвори набръчканите си клепачи и извърна лице към слънцето. Продължи: — Вътрешновидовата конкуренция може да бъде особено ожесточена. Съперничество между близки видове. Комплексът на Каин. Убийствената омраза на един брат към друг.
— Ясно. — Саймън си пое въздух и издиша, като се стараеше да не мисли за Тим. Усилено се стараеше. — Ясно, схванах, много е интересно. Благодаря ви. Но какво общо има това с Ангъс Неърн?
Професорът отвори очи.
— Ангъс беше учен. Той охотно прие горчивата истина, която… вие, цивилните, не можете да приемете.