— Елате в кухнята — покани ги тя. — Искате да поговорим за каготите, така ли? За последните каготи на света! Преди да избият до крак и нас, останалите… — Тя се приближи към вратата. — Ще приготвя чай. Английски чай.
Кухнята беше неуютна точно като дневната. Не беше мръсно, но беше занемарено. Млякото в една чинийка, оставена на пода за домашен любимец, беше започнало да се пресича.
Седнаха край голата дървена маса, докато Елоиз приготвяше чая. Дейвид погледна към Ейми — не знаеше какво да каже. Опита с комплимент:
— Много добре говорите английски — но още докато изричаше думите, се почувства жалък.
— Баба ме научи. Тя говори английски много добре. Учила го в колежа… Беше екскурзоводка… Много отдавна. Преди да се случи. Сега само седи там и това е. — Елоиз беше свела поглед към чашите, вече пълни с чай. Побутна ги по масата: — Заповядайте. „Ърл Грей“. Има и лимон, ако искате.
Поеха чашите си.
— Извинете за пушката — обади се Елоиз. — Беше на баща ми преди… преди смъртните случаи.
— Елоиз — прекъсна я Ейми, — може ли да ви попитам какво всъщност се случи?
Момичето съвсем леко трепна.
— Преди месец… баща ми и майка ми бяха убити.
— Боже! — възкликна Ейми.
— Много съжалявам — додаде Дейвид.
Тъмнокафявите очи на момичето се насочиха към него.
— Затова ви пуснах да влезете. Заради вашата история. Много е тъжна. Знам как се чувствате. И ви съчувствам.
— Как бяха убити?
— Застреляха ги.
— Кой?
— Полицията не намери никого. Полицията изобщо нищо не прави.
— Нищо?
— Изобщо. Те са… безработни. Двама човека са убити, а те никого не могат да намерят. Безнадеждна работа. — Елоиз пиеше чая си на големи глътки. Чаят на Дейвид все още беше твърде горещ, но на нея явно не й правеше впечатление. — Застреляли ги в колата. Просто ей така! Може би защото бяха каготи? Не знаем причината. Сега нали разбирате защо съм изплашена? Страх ме е от всички, дори от полицията. Избиват каготите.
Подхванаха темата — каготите. Дейвид спомена уебсайта и момичето се навъси.
— Идеята беше на баща ми. Глупавият уебсайт! Последният кагот точка ком. Предупреждавах го, че е опасно да прави такъв уебсайт! Че така ще привлече внимание. Обаче двамата с мама отговаряха, че каготите вече трябвало да престанат да се срамуват, че е глупаво да се крием. И понеже сме били вероятно последните, татко искаше светът да узнае за нас — сви рамене тя. — Каза, че някой трябва да запише съдбата на моя народ. На каготите! Вероятно семейството ми загина заради това. Нали? Оттогава държа пушката подръка. Баща ми ходеше с нея на лов за гълъби. Винаги е до мен. Онези може да дойдат и за нас. Ние сме последните каготи, аз и баба. На нея й е все едно дали ще я убият, тя вече е като мъртва.
Дейвид се почувства безнадеждно безпомощен, докато слушаше Елоиз. Как да реагира на такава скръб? Знаеше какво е да си сирак, да си само дете, познаваше невероятната изолация, вътрешния напев на самотното отчаяние. Искаше да помогне, знаеше обаче, че не може да помогне на момичето.
Тя кимна със сдържана печал на въпросите на Ейми. Младата й мургава хубост правеше скръбта й още по-изразителна.
— Да, ще ви кажа… Познавам историята. Баща ми ни учеше още от малки, искаше да се гордеем. Не да се срамуваме. — Тя се извърна и наостри уши, ослушваше се за нещо — може би за баба си. После отново погледна Дейвид. — Това знам. На това ме научи баща ми. Ние, каготите, сме били… сме… народ. Уникален народ. Споменават ни… нали това е думата?… да, споменават ни за пръв път в документи някъде през тринайсети век. В същия район. Навара и Гаскония.
Дейвид отпи от чая си. Поглъщаше всяка дума.
— По онова време каготите вече били смятани за нисша раса. За парии!
— Нещо като недосегаеми, така ли? — прекъсна я Ейми. — Отхвърлени от обществото?
— Да. През Средновековието каготите били отделени от… обикновените селяни по най-различни начини. Имали сме свои квартали в градовете — обикновено от лошата страна на реката, където бушувала маларията. — Елоиз отпи от чая си и продължи: — Следи от тези гета все още могат да бъдат открити сред пиренейските общности, ако потърси човек — например в Сен Жан Пие дьо Пор или в Кампан.
Дейвид кимна оживено.
— Да, видяхме! Старите къщи и руините в Кампан.