— Точно така. Гетата били наричани каготерии. В Кампан е едно от най-големите.
— Нещо друго? — попита Ейми. — Ами вратите?
— Най-напред трябва да се запознаете с историята — отговори Ейми. — Наистина. Животът на каготите е белязан от откъснатост: ние сме отделени от всички останали, скрити като срамна тайна. На каготите е забранено да упражняват повечето занаяти или професии. Принудени сме били да бъдем водоносци и дървари. Затова нашите хора изработвали бъчви за вино и ковчези за мъртвите. Така сме станали много добри дърводелци — усмихна се тъжно тя. — Поради което сме построили и много от същите онези църкви в Пиренеите, до които понякога не сме били допускани.
— Например в Кампан?
— Да, в Кампан. В Бигор и в много други села. — Елоиз беше започнала да говори много по-бързо. — Някои от наложените на каготите забрани били нелепи, много нелепи. Не сме имали право да ходим босоноги като обикновените селяни, което пък породило легендата, че имаме сраснати пръсти на краката. Каготите не можели да ходят в същите бани като другите хора. Не сме имали право да докосваме стените на мостовете. Лудост, нали? А докато ходим по улиците, трябвало да носим гъши крак, la patte d’oie, забоден върху дрехата. Символ на сраснатите пръсти. Митичната деформация.
— Както евреите били принудени да носят жълта звезда през войната — додаде Ейми.
— Разбира се. Отношението към каготите като към различна и низша общност личи и в църквите. Там трябвало да влизаме и излизаме през специални врати само за нас, отляво на главния вход. Забелязахте ли по-малките врати? Да! Имало и купели специално за нас, белязани с гъшия крак! Получавали сме причастие от върха на много дълга дървена лъжица, та да не се налага свещениците да ни докосват. Да докосват скверните хора.
— Но защо? — попита Дейвид.
Беше изпил чая си. Пиеше му се още, беше и гладен, нуждаеше се от нещо, което да отвлече мислите му. Болката на момичето изваждаше на повърхността собствената му заровена надълбоко мъка.
— Елоиз, на какво се дължи това отношение към каготите? Защо твоят народ е така потискан?
— Мръсните хора. Лайнарите. Нали разбирате защо каготите са се помъчили да се скрият, да се претопят…
Ейми въздъхна.
— Последните каготи. Забележително!
— Да. — Елоиз затвори очи за миг. — Само че заради тази забележителна история… родителите ми бяха убити.
На Дейвид му се искаше да зададе въпроса, който се налагаше от само себе си: защо някой ще избива каготи в наше време? Обаче въпросът и логиката, на която се дължеше, бяха твърде жестоки, за да бъдат изречени.
Някакъв шум разреши дилемата му. На прага беше застанала бабата на Елоиз със своята жилетка и с платнените си чехли.
— Бабо? — разпери ръце загрижено Елоиз.
Старицата вдигна треперещата си длан и вперила поглед право в Дейвид, каза:
— Знам защо сте тук, господин Мартинес. Познавах баща ви.
19
Трудно му беше да погледне госпожа Бантею. Най-накрая попита:
— Откъде го познавахте?
Старицата седна на масата в кухнята и обгърна с длани една празна чаша.
— Запознах се с него в Гюрс. Преди петнайсет години.
— Искате да кажете, когато е бил убит… заедно с майка ми? — Дейвид усети как кръвта забушува в жилите му.
— Мога да ви покажа къде умряха и двамата, ако искате. На няколко минути оттук е, до лагера.
Котката беше влязла в кухнята, приближи се до чинийката и залочи пресеченото мляко.
— До лагера ли?
Старицата уморено вдигна рамене.
— Покажете ми — примоли се Дейвид.
— Ще ви покажа — някак нежно прозвуча отговорът й.
Беше на десет минути път през разлистеното, пусто и занемарено предградие, покрай някаква грозна църква, покрай апатичната хлебарница и надолу по дълга права улица. Приближиха старите, обрасли с коприва, ръждясали кафеникави релси и ги пресякоха напрегнато, сякаш се бояха да не мине влак, въпреки че очевидно това не се бе случвало от десетилетия. Околността изглеждаше неестествено равна. Дейвид се зачуди защо е такова мъртвило. Толкова безлюдно и неприветливо.
Черни насекоми кръжаха в хладния здрач, докато прекосяваха откритото пространство край силуета на кръста, покрито с бетон. Госпожа Бантею, все още по платнени чехли, приседна на дървена пейка до внучката си. Дейвид остана прав и попита възрастната каготка: