— Значи… това е лагерът, така ли? Ами кръстът? Какво се е случило тук?
Госпожа Бантею махна уморено с ръка към обраслото с бурени място и сивите бетонни пътечки.
— Беше нацистки лагер. Концентрационен лагер.
И млъкна.
Дейвид се озърна. Значи това е: ето защо беше пусто градчето — вече никой не искаше да живее тук. Мястото беше отровено от печалната си история като градски квартал, където се намира местопрестъплението на жестоко убийство, място, на което полицията е открила трупове. Просто не искаш да живееш там.
— Нацистите окупираха… югоизточната част на Франция — продължи старицата, — точно до границата с Испания. Границата с Виши, марионетната Франция на Петен, се намираше на сто и шейсетина километра на изток. Това беше най-големият нацистки лагер в Югоизточна Франция.
— Кого държаха тук?
— Обичайните затворници. Кръстът ето там е в тяхна памет, стъклените стени също — посочи тя вляво от Дейвид. — Двете сгради отсреща са казарми. Още са запазени.
— Значи са държали тук евреи? — смръщи се Ейми.
— Да. Но и… — госпожа Бантею замълча, — … много други хора. Когато нацистите завзеха мястото, то беше затвор за дезертьори от Испанската война. Вече беше пълно с комунисти и с баски. Гестапо просто добави към тях евреи и цигани. И други малцинства.
Почвата изглеждаше блатиста, вонящи локви отразяваха притъмнелите облаци. Дейвид погледна към дъното на лагера: най-отдалечената част беше отделена с ниска стена. Върху нея имаше втори кръст, втори паметник.
Жената проследи погледа му и обясни:
— Още едно светилище, понеже това е… най-зловещата част на лагера.
— Защо?
Госпожа Бантею замълча, като че ли събираше сили.
— Там беше медицинското отделение. Ужасяващо. Германците отделиха част от лагера… и експериментираха там… правеха научни опити. Медицински опити.
Старицата стискаше в ръка свита на топка кърпичка, готова да попие сълзите й. Продължи:
— Изследвания на кръвта. На тъканите. Имаше и изтезания. Избиваха и измъчваха хора. Много хора.
Думите й заглъхнаха, сълзите щяха да бликнат всеки момент. Дейвид осъзна страховитата и очевидна истина.
— Госпожо Бантею — попита той, заеквайки, — вие бяхте ли тук?
Гласът й се снижи до шепот:
— Да, да. Бях тук. Бях съвсем малка. И майка ми беше тук, в лагера. Като мнозина други каготи — поклати глава тя. — Знам какво ще ме попитате сега. Искате да знаете защо не сме се преместили след войната. — Старицата го стрелна с предизвикателен, разпален поглед. — Каготите са тук от хиляди години, така че защо да им позволяваме да ни изселват!? Останахме. И ще останем докрай, стига да не ни избият. — Тя избърса сълзите си с кърпичката. Успя да овладее емоциите си. — Господин Мартинес…
— Дейвид, моля ви.
— Господин Дейвид, сега искам да се прибера у дома. Извинете. Сигурно разбирате, че това много ме разстройва. Не мога да го обсъждам спокойно.
Тя се надигна. Неизречените въпроси причиняваха физическа болка на Дейвид.
— Но, моля ви… наистина бих искал да узная… за родителите си. — Усети колко отчаяно звучи гласът му, но пет пари не даваше. — Какво са правили тук? Къде са били убити? Вие откъде ги познавахте?
Лицето й беше много сериозно.
— Баща ви пристигна в Гюрс. И аз го познах.
— Защото…
— Баща ви приличаше на дядо ви. Нали? Така ли е?
— Да — потвърди той, — вярно е. Тъмна коса, широкоплещест. Висок…
— Видях дядо ви у баща ви, точно както разпознах и вас. Вие тримата много си приличате… Това казах и на баща ви: казах му, господин Едуардо, бях в лагера с баща ви, Серхио Мартинес…
— Дядо ми.
— Да.
Нов студен порив на вятъра разклати тополите край лагера, клоните им зашумоляха тревожно, сякаш притеснени от внезапния вятър.
Жената продължи:
— Баща ви се изненада. Той не познаваше семейната ви история и точно затова беше пристигнал — да узнае истината за произхода си. — Очите й бяха полупритворени. — Не знаеше, че дядо ви е баск и че е бил в лагер по време на войната. Аз му го казах. И знаете ли, Дейвид, когато родителите ви научиха всичко това, останаха тук. Две седмици. И продължиха да задават въпроси… Баща ви Едуардо идваше в пекарната в Гюрс заедно с майка ви. Мисля, че съпругът ми им разказа много неща — за лагера, за други хора. — Жената тихо въздъхна. — Вдовица съм вече десет години.