— И после? Родителите ми са били във Франция един месец.
— Да… Баща ви замина за Прованс, а може би и на други места за около седмица или повече. Не знам защо. Обаче… когато се върна заедно с майка ви, задаваше още повече въпроси. Трудни въпроси. За лагера, за баските и за каготите. За Ойген Фишер. За много неща. За един местен човек, предател.
— Кой?
— Не си спомням името. Ще се помъча да си го спомня. По-късно. Това са ужасни спомени за мен, за всеки кагот, за всеки човек.
Дейвид трябваше да се изправи пред последния въпрос, неизбежния. Имаше чувството, че както е стъпил на неизползваните релси, те неочаквано са оживели и към него шеметно лети влак. Понесъл по ръждясалите си кафяви релси страховитата истина.
— Къде бяха убити родителите ми?
Госпожа Бантею посочи към главния път в края на лагера. Отвъд имаше слънчогледова нива, а изсъхналите есенни растения приличаха на мъртви дървета от овъглена и назъбена хартия.
— Ей там. В колата. Взрив. Някой взриви колата… или поне така смятаха всички в Гюрс и в Наваренс. Полицията не проведе свястно разследване. Точно както не разследваха… убийството на сина ми и на съпругата му преди няколко седмици — потрепери гласът на госпожа Бантею. — Питам се дали убийците не са същите. Питам се дали и двата пъти не мярнах един човек в града, същия човек… един висок. О, извинете ме, говоря прекалено много, луда съм, нали така бихте казали. Според внучката ми откачам. Ще си вървя. Искам да остана сама. После пак ще поговорим.
Госпожа Бантею се надигна безсилно. Приближи до Дейвид и стисна ръката му между студените си дребнички длани, взряна в очите му. После се извърна и пое по горската пътека обратно към къщата си.
Дейвид я наблюдаваше как се отдалечава. Той също имаше нужда да остане сам, неистова нужда. Приближи се към пътя.
Загледан в настилката, налудничаво се запита дали още не са останали следи от гумите. Следи от експлозията. Петнайсет години по-късно. Кристални парченца стъкло, разпилени в канавката. Петна от кръвта на майка му. Алена трева.
И една кола, почерняла и изкорубена, с две мъртви тела вътре.
Нямаше нищо. Дейвид остана десетина минути на студения вятър, питайки се, припомняйки си. Майка му със синя рокля. Усмихната и жива. Сякаш протягаше ръка към нея… тук… с надеждата да зърне привидението й, тук, където бе издъхнала. Той беше момченце, което търчи по някаква пътека към разтворените обятия на усмихнатата си майка. Тъгата му беше осезаема като вятъра откъм планината.
Слънцето се беше скрило и навън се бе застудило.
Дейвид тръгна обратно към момичетата. Елоиз говореше по телефона. Изражението й беше много сериозно. Обърна се към Дейвид.
— Беше баба. Спомнила си името на човека, господин Дейвид. На предателя. Бил Хосе. Хосе…
— Гаровийо?
— Да.
Дейвид стрелна Ейми с поглед: какво?
Обаче Елоиз вече крещеше по телефона:
— Бабо? Бабо?
— Какво става, Елоиз? Какво?
Младата каготка пъхна телефона в джоба си.
— Каза, че към къщата приближавали някакви мъже. Познавала ги… бил онзи мъж… когото видяла и преди…
Елоиз вече прекосяваше лагера тичешком.
Устремена към баба си.
Преди Мигел да я докопа.
Всички хукнаха. Потта се стичаше в очите на Дейвид, докато търчеше след Елоиз — тя беше бърза, млада, седемнайсетгодишна. След малко вече бяха пресекли старите релси и профучаха покрай олющената дървена врата на пекарната. Елоиз тичаше с всичка сила, за да спаси баба си, а Дейвид се опитваше да спаси Елоиз и може би всички тях. Докато бягаше, логичната връзка изригна в съзнанието му като ускореното показване на филм на някакъв природен процес — като разцъфването на тъмна роза.
Явно беше Мигел — той извършваше убийствата. От край време е бил той, Вълка, който изтребва каготи, който коли наред. Лисица, която убива пилета — ей така, за забавление.
Отвъд гората се показа къщата и Дейвид впери поглед натам.
Дали не бяха закъснели? В здрача пътят изглеждаше притихнал и пуст. Не се виждаше червена кола. Къщата сякаш беше непокътната. И тогава Дейвид мярна само за миг едно тъмно лице на прозореца. Висок мъж. Главата изчезна. Елоиз се провикна, после Дейвид я сграбчи и я дръпна назад сред дърветата. Запуши устата й с ръка.
— Елоиз, мъжът вътре е психопат — изсъска той. — Няма милост. Опита се да ни убие. Избива всички. Твоите родители също. Ще убие и теб…