Елоиз се съпротивляваше разридана, бореше се да се изкопчи от него. Какво да прави? Какво да прави? Дейвид осъзна, че не би могъл да я задържи — беше някак нередно. Ако тя искаше да спаси баба си, ако искаше да умре за това, той трябваше да я пусне да го стори. Дейвид въздъхна безсилно, освободи я и политна по гръб върху влажната пръст.
Ейми прошепна предупредително, но Елоиз не отвърна, а се дръпна няколко метра встрани, почака, взряна към светлините на къщата, и после пресече платното тичешком — ту се появяваше, ту се скриваше на сенките, хукнала към баба си. Дейвид остана скрит и засрамен в тъмния край на гората около половин минута. После прошепна дрезгаво на Ейми:
— Какво да направим? Какво да направим, мамка му?
Ейми вдигна ръка и изрече думата само с устни:
— Елоиз!
Момичето бягаше обратно към тях с ужасено лице и треперещи млади устни.
— Ело…
Момичето поклати глава. Сребърният кръст проблесна върху мургавата й кожа на светлината на единствената улична лампа.
— Видях, видях, видях… — заекна те, мъчейки се да овладее сълзите или писъка си, — … през прозореца.
— Какво?
Отново поклати глава. Безмълвно. Елоиз стоеше и трепереше като подплашена газела, която усеща хищника наблизо. Ейми обгърна раменете й с ръка, Дейвид бръкна в джоба си и й подаде телефона.
— Обади се на полицията — прошепна той настойчиво. — Обади им се, нищо, че не им вярваш.
Елоиз взе телефона и набра номера. Ейми и Дейвид шепнешком се заеха да обсъждат къде да отидат, къде да се скрият. Накъдето и да поемеха, все ги намираха, така че може би беше безполезно. Елоиз разговаряше напрегнато по телефона.
Вратата на къщата се отвори. Дейвид отново стисна Елоиз и тримата се шмугнаха в гората.
— Хайде!
Най-сетне Елоиз каза:
— Аз знам… Знам къде можем да отидем. Трябва да се скрием, нали? Той ще убие и нас!
— Да?
— Дай ми ключовете от колата си!
Дейвид й ги подаде и те се запромъкваха покрай дърветата към колата му.
— Сега! — прошепна високо Елоиз.
Скочиха в колата. Дейвид седна на задната седалка, Ейми — на предната, а Елоиз силно форсира двигателя, даде на заден и колата шумно потегли — фаровете се наведоха към пътя и тримата изхвърчаха от Гюрс, поеха по тесен черен път и се устремиха към планината. Дейвид се озърна назад — пътят беше празен. Отново погледна напред и видя как по лицето на Елоиз се стичат яростни безмълвни сълзи.
Дори не искаше да си представя какво е видяла тя през прозореца: че баба й е убита или — още по-лошо — как убиват баба й. Явно беше в шок. Но въпреки това шофираше добре. Справяше се. Дейвид се вгледа в мургавия й профил. Имаше нещо гордо в младежката й грациозност и нещо истински печално. Отново забеляза кръста на тъмната й каготска шия. Блещукаше на фаровете на отсрещните коли.
Ейми отвори прозореца и студеният нощен въздух нахлу вътре. Дейвид се отпусна тежко назад, смазан. Целият беше изцапан със зловонна кал, понеже беше пълзял между дърветата.
Поне бяха живи. Ейми и Елоиз бяха живи.
Обаче бяха оставили баба й да умре.
Елоиз беше спряла да плаче. Лицето й бе безизразно. Шофираше бързо — с мрачна решимост — по черните пътища към черния силует на планината отсреща. Облаците се бяха разнесли и около най-високия връх на фона на тъмносиньото небе се очертаваше ореол от звезди.
Бяха живи. Но бабата на Елоиз най-вероятно беше умряла.
Ейми се обърна и погледна към Дейвид, а после към ръката му. Той наведе очи — на дланта му се бе появила ясна и кървава рана, явно когато се беше стоварил по гръб сред дърветата.
— Ох! — възкликна тя.
— Не боли — въздъхна той.
— Трябва да я превържем.
Ейми взе една фланелка, разпори я на две и стегнато превърза раната с плата.
— Засега трябва да свърши работа — каза тя. — Докато стигнем до… където и да е…
Така и така повдигнаха въпроса… Дейвид кимна.
— Елоиз, където отиваме?
Момичето не отговори. Ейми и Дейвид се спогледаха притеснено и многозначително.
— Елоиз?
Колата бясно летеше по пътя, момичето не продумваше. Най-накрая отговори тихо, но точно:
— В Кампан.
Отново настана тишина. Ейми запълни мъчителната пауза.
— Елоиз, виж, аз…