— Не! Не говори за това. Моля те, не говори за това, иначе ще обърна колата и ще се върна… Не мога да ви кажа какво видях! Моля ви, никога не ме питайте.
Дейвид погледна към Ейми. Тя мълчаливо кимна. Трябваше по някакъв начин да разсеят горкото момиче.
— Защо в Кампан, Елоиз? Какво има там?
— Каготериите. — Елоиз изви волана, за да вземе един завой. — Никой не ходи сред руините. А те се простират в цялата клисура… Там има къща!
— Кампан… — прошепна си Дейвид. Селото с куклите.
— Смяташ ли, че там ще бъдем в безопасност? — попита Ейми.
— Да — отвърна Елоиз с горчивина. — На прокълнатия бряг на реката. Всички го избягват и никой никога не стъпва там. Съвсем безопасно е.
Дейвид се облегна съгласен, а Ейми пристегна още малко превръзката на кървящата му длан. На лунната светлина кръвта му изглеждаше като черно мастило.
Вече наистина беше очевидно кой върши всичко това, кой е убил родителите му. Кой избива каготите. Така трябваше да е.
— Мигел — изрече той. — Той прави всичко. Или поне повечето неща.
— Но защо? — силно смръщи лице Ейми. — И как?
— Не знам. Но съм сигурен. Мигел е убил родителите ми. — Дейвид сниши глас до съвсем тих шепот. Напрегнат шепот. — Бабата е видяла някого. Висок мъж, нали? Помниш ли? Значи е бил той. Тя го е усетила. Подозираше, че същият човек е убил и моето, и нейното семейство. Така е, Ейми. Няма друг начин. По някаква причина той избива хората. По някаква причина преследва и нас. По някаква причина се опитва да ни убие.
— Но каква? — приглушено, но разпалено попита тя. — Какво общо има тя с теб… или с Хосе? Ами с каготите?
— Той видя картата в къщата на Хосе. — Дейвид размишляваше на глас: — Може би е разбрал, че сме по същата следа. По същия маршрут, довел до смъртта на майка ми и баща ми. Така че се налага да убие и нас.
Ейми погледна през прозореца към звездите.
— Може би… А Хосе знаеше, знаеше, че ако се заемем със същата загадка, Мигел ще погне и нас. Опитваше се да ни спаси от сина си. Боже мой!
Дейвид кимна, чувствайки се едва ли не като глупак. Сякаш се бе любувал на ъгълчето на някоя картина, без да проумява, че цялата картина е десет пъти по-голяма. Вече бе осъзнал ужаса изцяло — гротескна библейска драма на жестокия и безмилостен син, който избива майки и бащи.
— Но защо? — попита Ейми. — Коя тайна е толкова лоша, че да си струва Мигел да убива заради нея? За да не бъде разбулена?
— Вероятно е свързано с баща му и с войната — каза Дейвид. — Той е бил в Гюрс. Предателят от Гюрс…
Прелетяха покрай табелата за Кампан, която за секунда просветна в червено и бяло на светлината на фаровете им. Колата намали скорост.
Елоиз проговори за пръв път от половин час насам:
— Оттук… става трудно.
Минаваха по някакъв мост. В сумрака Дейвид разпозна скръбния шпил на църквата на Кампан на фона на плочестите покриви, мярна една парцалена кукла на земята до моста, щастливо усмихната на светлината на фаровете, обаче автомобилът се насочи навътре по лошия бряг на реката, в каготерията. От двете страни имаше разрушени къщи със зейнали черни прозорци, порутени плевни, запустели ниви. Гъстите гори бяха плъзнали наблизо и постепенно завладяваха старото гето на недосегаемите.
Пътят стана по-лош, осеян с камъни и клони. В студения мрак на Дейвид му се струваше, че карат под земята, понеже от двете им страни се извисяваха стръмните склонове на една клисура. Скромните къщи станаха още по-нарядко — ниски сивкави силуети между дърветата. Призрачна бяла сова приплесна с криле в сноповете светлина на фаровете.
— Ето.
Беше много голяма, много стара каменна къща. Вероятно средновековна. Обаче въпреки големината си беше изключително ефикасно прикрита: огромни храсталаци прикриваха отбивката, дебелите стволове на дърветата образуваха нещо като ограда, наоколо се ширеше лабиринтът на прокълнатата каготерия, а и се бяха спуснали чак до средата на черната клисура.
— Баба и дядо са ме водили тук само веднъж — обясни Елоиз. — Показаха ми къщата, където се криели каготите по време на най-тежките преследвания. Това е каготско убежище. Отзад има пещери и проходи… под къщата. Пътеките на каготите. За да могат хората да бягат.
Слязоха от колата. Нощният въздух беше почти мразовит и в него се усещаше сочното ухание на гора.
Дейвид застина.
В къщата светеше. Потрепваща светлина — на фенер или на свещ. Вдигна пръст към устните си — шшшт! Приближи до прозореца и надникна вътре.