Но в този момент си спомни. Фейзакърли. Докато таксито се носеше покрай обущарниците и апартаментите със стъклени стени на Клъркънуел, Саймън извади мобилния си телефон и прослуша гласовата си поща.
Първото съобщение беше дълго, несвързано и накъсано. Професорът му съобщаваше, че както си седял в кабинета си за последен път, му хрумнали нови теории, които вероятно биха заинтригували Саймън. Смотолевяше нещо за „църковните опоненти на изследванията ми“. Споменаваше папата. Извиняваше се, задето е толкова подробен и че е „бъбрив стар ерген, който трудно се съобразява с доброто възпитание“. Съобщението му беше толкова дълго, че извинението му беше прекъснато от края на определеното време.
После Саймън прослуша второто съобщение.
Всъщност не беше съобщение. Поне не беше преднамерено оставено съобщение. Явно бе обаждане по погрешка, случайно активиране на бутона за повторно набиране, когато човекът е седнал върху апарата или го е натиснал в чантата си.
Фейзакърли беше позвънил втори път на Саймън по погрешка. На този запис на гласовата поща той звучеше като човек, изпитващ неописуема болка. Може би, вероятно, ужасяващо — като човек, който умира.
Беше страховито. Саймън седеше на задната седалка на таксито с избила по челото пот като капки полепнала и замръзнала роса и слушаше зловещия запис.
Съобщението започваше с тиха и подобна на стенание въздишка. Някъде отзад се чуваше бръмчене. Като механичен трион някъде далеч в гората. Като дървари, които работят. Стенанието беше неподправено и отчаяно, смесица от страх и болка, после се засили до неистово задъхване. И после се разнесе гъргоренето, дрезгавото и давещо гъргорене като на човек, който повръща нещо горещо и не може да си поеме въздух. И през цялото време отзад се чуваше зловещото бръмчене.
Най-потресаващият момент от това ужасяващо съобщение беше единствената ясно различима дума — „Спрете“ — между гъргорещите звуци и последните страховити хрипове. Тази дума му беше достатъчна, за да разпознае Фейзакърли.
— Спрете — нареди Саймън и заудря като бесен по разделителното стъкло между него и шофьора.
Намираха се само на около двеста метра от офисите на „ГеноМап“.
Шофьорът рязко натисна спирачките. И извърна озадаченото си лице.
Саймън му хвърли банкнота от двайсет лири, изхвърча от таксито и се втурна надолу по изисканите тераси покрай „Гордън Скуеър“. Намери старата очукана врата — завари я открехната. Втурна се надолу по стълбите, после нагоре, като вземаше стъпалата по две-три наведнъж. Вече отчаян.
Влезе. Влетя в лабораторията и кабинетите на „ГеноМап“. Апаратите бяха студени и неизползвани. Хидроножиците и центрофугата не издаваха нито звук. Всичко изглеждаше нормално или поне същото като преди. Прашните апарати. Празните бюра. Безлюдната лаборатория. Отворените врати. Малка рунтава плюшена играчка, оставена върху масата на заминал учен. Ухилена до ушите.
Къде беше Фейзакърли? Може би нищо не се бе случило? Може би Саймън беше разтълкувал погрешно злокобното второ съобщение?
Паниката го обзе отново, когато чу бръмченето. Беше същото като на записа по телефона. Като механичен трион, който се носи през заснежена гора между безбройни останали без листа дървета. Сякаш някой сече дърва нейде в черно-бялата далечина.
Там. Идваше от ъгъла на лабораторията. Беше една от машините, които Фейзакърли беше показал на Саймън, докато го развеждаше из помещенията. Огромната промишлена микровълнова, която използваха за стерилизация, хистологични изследвания, намиране на антигени и…
Спусна се натам. Голямата колкото гардероб машина бучеше. Печеше, готвеше като щастлива домакиня, която си тананика. Във фурната имаше нещо.
Саймън знаеше, но и, разбира се, не искаше да знае. Извърна лице, после отново се обърна, борейки се с желанието да изхвърчи на улицата и да избяга отвратен и изпаднал в ужасяваща паника.
Към матираното стъкло на капака на огромната фурна беше притиснато едно лице. Изпечено и плувнало в пот лице, от чиито побелели и набръчкани ноздри се стичаше течност. Фейзакърли беше във фурната. Изпечен, без да е покафенял. Кожата му беше изсветляла и розова, едното му сварено око беше провиснало от очната ямка.
Бръмченето престана. Микровълновата фурна издрънча.
21
Раната на ръката му заздравяваше, обаче още го болеше. А тревогата не му даваше мира.