Дейвид стоеше в огряната от слънце градина на каготската къща и навиваше бинт около ранената си ръка. Градината беше избуяла, имаше паднали дървета, обрасли с бръшлян пътечки и прораснали в порутените стени цветя. Обаче градината беше голяма и скрита отвсякъде, а освен това беше просторна и светла за разлика от влажните и зловещи коридори на древната каготска къща. Приятно място за разговор. Приятно място да поразмислиш над връзката на скъпия си дядо с нацистите.
Докато навиваше края на бинта, Дейвид изпита скръб, която всеки момент можеше да изплува на повърхността и се дължеше на разговора му с госпожа Бантею. Разсъждаваше над забележителния си разговор с нея и всеки път стигаше до неизбежния извод. Имаше страховита логика. Явно всички са били затворници в Гюрс — Хосе, дядо му, бабата на Елоиз.
Фактите несъмнено говореха за плен в нацисткия концентрационен лагер. Нещо повече, тайното богатство на дядо му, неговата вина и уклончивост сякаш подсказваха облагодетелстване. Или нещо друго. Дори съдействие.
Мисълта беше отвратителна, но неизбежна. Наистина ли дядо му е бил съюзник на нацистите? Ако не е бил, откъде се е сдобил с парите? И защо преди смъртта си се бе държал толкова уклончиво? Защо бе нужна цялата тази загадъчност?
Дейвид седна на каменната пейка, после пак се изправи. Влагата от мъха попи в джинсите му. Навсякъде в това прогнило и болно място беше адски влажно. Стените бяха пропити със средновековна влага. В градината гъмжеше от противни гадинки: още първия ден Дейвид беше забелязал един тлъст муден червей, който най-безсрамно пълзеше в кухнята.
Беше противно. Мръсна каготска къща. Предизвикваше у Дейвид отвращение към каготите. Идеше му да измие мръсотията от безбройните каготи, които се бяха крили тук, бяха нощували, бяха се съешавали, бяха готвили глупавите си каготски манджи…
Дейвид се постара да се успокои. Каготите бяха изтребвани. Те заслужаваха съжаление.
Колко лесно е да мразиш!
Керкенез прелетя в небето, което бързо се заоблачаваше. Дейвид чу някакъв шум и се обърна. Тя се смръщи, той й се усмихна. През последните няколко нощи двамата се оказаха принудени да спят заедно в една плесенясала спалня — понеже другите свободни стаи бяха още по-противни, влажни и разрушени. Лежаха един до друг, на две долепени легла. Помежду им не се беше случило нищо плътско, но… нещо все пак се беше случило.
Разговаряха до късно през нощта, само двамата на треперливата светлина на свещите. И лицата им бяха на сантиметри едно от друго — като деца, които се крият под завивките.
Ето я и сега — открита, готова, подготвена. Най-близката му приятелка. Все пак от ужаса и мрака се беше появило нещо хубаво — здравото приятелство на Дейвид с Ейми Майърсън. В този миг той забеляза, че всъщност лицето й е навъсено.
— Какво има? Нещо с Хосе ли?
— Не. Той продължава да не обелва нито дума. Не — изражението й беше мрачно и сериозно. — Става дума за Елоиз.
— Какво?
— Изчезнала е. Поне според мен. Никъде не мога да я намеря.
По тила на Дейвид се посипаха първите студени капки дъжд.
Той тутакси хукна към къщата. И двамата се заеха да я търсят. Намериха Хосе и Фермина във влажната дневна намусени и смълчани. Като селяни от средновековна фламандска картина. Като двамина парцаливи оцелели след свирепа зима, сгушени един до друг, за да се предпазват от студа.
— Хосе, не можем да намерим Елоиз. Виждал ли си я?
Хосе измърмори едно „не“. Лицето му имаше неизменно същото изражение, откакто беше пристигнал тук. Самосъжаление и негодувание и едва прикрити скръбни страхове. От какво?
Ейми ахна отчаяно.
— Да погледнем горе.
Там обаче нямаше нищо — Елоиз наистина беше изчезнала. Огледаха всички спални. Провериха в градината — и предната, и задната. Направиха няколко неспокойни крачки в тъмнеещата гора, спускаща се към клисурата, чиито жестоки и сурови канари се издигаха като стени зад къщата.
Нищичко.
Постепенно студена и неприятна мисъл скова Дейвид. Дали не беше отвлечена? Дали не беше отишла във вътрешността на Кампан? Елоиз няколко пъти бе казвала, че отчаяно желае да използва имейл, че отчаяно копнее да отиде на църква и да се изповяда. И двете неща биха могли да я накарат да прекоси моста. Беше ли поела този риск? Беше ли отишла в селото?
Стояха в полутъмния коридор и обсъждаха вариантите си за действие. Нямаха избор. Трябваше да отидат да я намерят и да я върнат. Ейми предложи да огледа селото, Дейвид настояваше той да го направи.