— Просто исках да ги опитам, Давидо. Исках отново да усетя вкуса на младите змиорки. Само още веднъж. — Хосе видимо трепереше. — Най-хубавите млади змиорки са от река Дева, вадят ги, когато няма луна и във водата е посипан тютюн… — Старческата му ръка се пресегна с уморена обиграност, взе змиорките и ги изсипа в ястието. Те зацвърчаха, но Хосе ги натисна в соса с лъжицата.
— Това е най-решаващият момент. Ако ги извадиш твърде рано, не стават за ядене, ако закъснееш — ги съсипваш. Така…
Той вдигна глинения съд и изсипа пържените змиорки в приготвения гевгир. Странен мирис изпълни кухнята — донякъде на риба, донякъде на гъби. Накрая Хосе изсипа змиорките в две чинии.
— Ще ги опиташ. — Пресегна се, взе малко зелени подправки от една купа и поръси змиорките. — Фермина не е гладна. Ще ми правиш ли компания?
— Ами… добре.
— Трябва да ядеш с дървена лъжица, понеже металните прибори развалят уханието.
Какво толкова — старецът искаше да си хапне. Двамата занесоха чиниите си в сумрачната дневна, където огънят в скромното огнище пушеше лютиво.
Хосе се намръщи, когато поднесе лъжица с хлъзгавите змиорки към устата си.
— Айиии… замразените не са толкова хубави като пресните, но все пак е по-добре от фалшивите. Знаеш ли, че правят фалшиви змиорки? Si. Вярно е. Правят го, понеже истинските са много скъпи — петдесет евро половин килограм.
У Дейвид се надигаше нетърпелива ярост. Моментът беше настъпил.
— Хосе… трябва да поговорим. Веднага.
— Правят ги от… карантии на треска. На скумрия. От месо. Кой знае! — въздъхна Хосе много лирично. — Истинските змиорки са изчезващ вид като поетите, като баските песни, като всичко хубаво…
— Хосе…
— Рисуват дори очички на фалшивите змиорки! Знаеше ли това, Давидо? Фалшиви очета на змиорките!
— Престани!
Хосе млъкна.
Дейвид остави чинията си на прашните дъски на пода и поде:
— Чуй ме. Бабата на Елоиз ми каза… нещо. Много е мъчително, Хосе, но трябва да знам.
Хосе поклати глава и се взря в храната си, видимо пренебрегвайки въпросите на Дейвид.
— Хосе! Тя каза, че ти си известен в Гюрс.
Старият баск не откъсваше поглед от сребристите си змиорки.
— Говори се, че някои хора те знаят като предател — настоя Дейвид. — Лъжа ли е? Или е вярно? Затова ли мълчиш през последните дни? Защо е цялата тази загадъчност? От какво се срамуваш?
Хосе седеше неподвижен с чинията в скута си. После вдигна воднистите си очи. Дейвид потръпна от изтерзания му поглед: нещо ужасно се бе случило на Хосе. Или пък Хосе беше направил нещо ужасно.
— Хосе?
— То е, защото… — Устните му бяха почти бели, а лицето му имаше цвета на сивкавата утринна крайречна мъгла. — Понеже е вярно. Нещо се случи в Гюрс.
— Беше ли затворник заедно с дядо ми?
Хосе се поклати напред-назад на влажния дървен стол.
— Беше ли затворник заедно с дядо ми? — попита отново Дейвид.
— Да.
— Но, Хосе, защо не ми го каза още първия път?
— Заради… някои неща. Които се случиха. Не мога да имам доверие на никого. Когато узнаеш тайните, които са ми известни на мен, тайните, които научих в Гюрс, тогава ще се научиш да бъдеш много предпазлив. Постоянно. — Той погледна печално Дейвид. — Но въпреки това… щом видях лицето ти днес, когато се върна в къщата… си спомних за стария си приятел Мартинес и ми се прииска да узнаеш истината, независимо на колко голяма опасност се излагам — въздъхна старецът. — Почувствах, че заслужаваш да узнаеш що за човек беше дядо ти. Баск. Но освен това се нуждаеш и от закрила.
— От Мигел ли?
— От Мигел. И от много други като него. Но най-вече от Мигел.
— Той ли е убил родителите ми?
Чуваше се как се сипе пороят навън.
— Да…
Отговорът сякаш болезнено изтръгна нещо от Хосе, той затвори очи и потръпна. После отмести поглед от Дейвид — загледа се към счупения прозорец отвъд раменете на младежа, който го разпитваше. Дейвид се завъртя, обзет от силна тревога — нечий силует ли се мярна в гората отвъд градината?
Водната пелена на дъжда заблуждаваше — може би беше само някой от дивите коне, които се носят като призраци из горите, — обаче Дейвид не можеше да се отърси от подозрението, че е… Мигел. Наблюдава ги, шепне нещо на съучастника си, а дъждът се стича от шапката му, докато той дръпва предпазителя на пистолета си.