Не, това не беше възможно. Никой не знаеше, че се крият тук. Никой не знаеше дори че са в Кампан, камо ли, че се спотайват в каготерията край реката. А и къщата беше невероятно уединена: човек узнаваше за съществуването й зад завесата от папрат едва когато удари глава в древния каменен трегер с безмилостно и недодялано издълбан в гранита гъши крак.
Това обаче повдигаше друг въпрос. Откъде Хосе знаеше за къщата? Това беше стар дом и убежище на каготите, не на баските. Как Хосе Гаровийо се бе оказал тук?
В този момент едно смразяващо ново предположение връхлетя Дейвид — сякаш лапа с остри нокти стисна мислите му. Ако Хосе знаеше за къщата, защо и Мигел да не знае?
Дейвид се приведе напред. Трябваше да стане малко по-настойчив с въпросите си. Може би дори да прибегне до заплахи.
— Хосе, Мигел знае ли за тази къща?
— Не. Никога не съм му казвал, не и за къщата. Ако знаеше, аз нямаше да дойда тук! Сигурен бях, че някой ден ще се наложи да избягам от него, че ще ми трябва убежище, когато той тръгне да ме търси или когато ме погне полицията.
— А ти откъде знаеш за това укритие на каготите?
Хосе бързо пъхна лъжица с хапка змиорки между пребледнелите си устни.
Дейвид стисна ръката му. Силно.
— Кажи ми. Какво се случи в Гюрс? Защо Мигел уби родителите ми?
Измъчена гримаса. Дейвид го стисна по-силно. Лицето на Хосе се сгърчи и от устата му се изтръгна отговор:
— Заради онова, което щяха да открият.
— Имаш предвид случилото се в Гюрс ли? Твоето предателство?
— Да.
Дейвид си даде сметка с нарастваща смес от презрение и съжаление, че Хосе плаче. Две-три сълзи се стекоха по лицето на стареца, докато обясняваше:
— Да, направих нещо в Гюрс. Там се случиха разни неща. Мигел не искаше хората да разбират…
— Какво си направил, Хосе?
Старецът промърмори някакъв отговор, а Дейвид не го чу и се приведе напред.
— Те ни изтезаваха — повтори Хосе, — не забравяй, че ни изтезаваха.
— Кой?
— Ойген Фишер.
Дейвид поклати глава.
— Бабата на Елоиз го спомена. Кой е той?
— Нацистки лекар.
— И какво е направил? — Дейвид почувства как в гърдите му се надига горчиво-сладостно въодушевление, усети, че се доближава до трагичната сърцевина на загадката. Изобщо не беше сигурен, че иска да узнае отговорите, но искаше отговори повече от всякога.
— Какво правеха те, Хосе? Как ви изтезаваха?
— Изследваха ни. Много пъти изследваха кръвта ни. И косата, и… кръвта. Изследваха кръвта.
— Какво още?
— Имаше и други лекари. И католици, много свещеници. — Хосе целият трепереше. Трепереше като дъбовите листа в градината, шибани от студения планински дъжд.
— Какво правеха свещениците?
— Горяха ни. Някои от нас. Убиваха ни.
— Защо са постъпвали така?
Хосе отново лапна една лъжица от вече изстиналите и мазни змиорки. И каза:
— Не ни смятаха за хора, според тях заслужавахме да бъдем изтребени като змии. Да умрем като езичници или като вещици. След като приключеха с кръвните изследвания… Ойген Фишер предаваше някои от нас на свещениците и на престъпниците… — махна отчаяно с ръка Хосе. — Те ни поемаха и ни изгаряха. Много, много хора. В блатата покрай лагера.
— Но защо са ви изтезавали? — попита Дейвид. — Нещо като изгарянето на вещици, така ли? Като в Сугарамурди? Изгарянето на баските?
Хосе изгледа Дейвид с бездънна печал и отговори:
— Не.
Раменете на Дейвид увиснаха. Загадката все още му убягваше. Вече се ядоса. Ядоса се на себе си, задето нищо не проумяваше, ядоса се на дядо си. И най-вече се гневеше на Хосе. Старецът можеше да каже на Дейвид всичко, да разсее мъглата, да усмири дивия жребец на истината. Хосе трябваше да признае. А Дейвид трябваше да научи всичко веднага.
Той отново стисна Хосе за ръката и настоя:
— Хосе, умират хора. Дори в този момент. Какво се случи в Гюрс? Защо те мислят за предател?
Кафявите очи се затвориха, но Хосе кимна и изломоти:
— Si… имаш право. Време е. Si…
Дейвид не пусна ръката на Хосе, не и този път. Изобщо не го интересуваше дали причинява болка на стареца.