— И той го направи, така ли?
Гласът на Хосе отново се снижи до шепот.
— Ето какво се случи. Те се престориха, че са ме преместили в бараката на каготите погрешка. Върнаха ме обратно и отново станах баск! После използвах влиянието си. За да… помогна на Ойген Фишер да провежда зловещите си експерименти… Убедих още хора да позволят на Фишер да ги изследва. Така Фишер ми стана нещо като приятел. И ми довери твърде много неща. Разказа ми за евреите…
— Моля? Какво за евреите?
Хосе измери Дейвид с поглед.
— Холокост. Ойген Фишер ми каза защо германците са направили… каквото са направили. Истината за холокост. Само толкова мога да кажа.
— Какво?
Клепачите на Хосе трептяха. Сякаш заспиваше. Дейвид си даде сметка, че старецът сигурно е изтощен след признанията за убийствените си и отдавна погребани тайни. Пусна ръката на Хосе. Но продължи да разпитва:
— Хосе, трябва да науча за Мигел. Всичко това е причината Мигел да убие родителите ми. Нали? Понеже се срамува от каготската си кръв, нали?
— Да. Това е най-лошата ми грешка. Казах на сина си истината, когато беше може би на деветнайсет. И той така и не ми прости. Толкова се гордееше, че е баск! Прочутият активист на ЕТА…
— Разгневил се е. И е помислил, че майка ми и баща ми може би ще разкрият срама му.
— Si.
— А после е разбрал, че и аз съм тръгнал по същите следи. И сега трябва да убие и мен.
Прашните стъкла на прозорците издрънчаха на вятъра.
— Si. Si. Така е — свъси лицето си в гримаса Хосе. — Но има и още, Давидо.
— Имаш предвид дядо ми ли? — Дейвид усети как въпросът увисва във въздуха като влагата в къщата. Привидение от миналото. Призрак, който той трябваше да прогони. — Кажи ми, Хосе. Дядо ми също ли беше… сътрудник на нацистите?
— Не! — разпалено отговори Хосе. — Да не си го помислил! Дядо ти беше свестен човек. Не… Имам предвид Мигел.
— Какво за него?
— В сина ми има нещо странно и ужасно. Трябва много да внимаваш. Понякога ми се иска лично да го убия. Преди той да убие мен. Преди да избие всички. Някой ден наистина ще ме убие.
— Защо?
— Такъв си е. Такъв го е направил Бог. Синът ми… е зъл до мозъка на костите. Така ли се казва? А въпреки това го обичам. Той е мой син. Помня, че бях толкова стар, че не се надявах да имам дете, но младата Фермина… Роди ни се дете. Бяхме толкова щастливи.
Очите на стареца грейнаха за пръв път от дни, после отново помръкнаха и угаснаха.
— Но докато той растеше… осъзнахме, че той носи истинския позор на каготите. Истинският срам. Обаче той е силен и умен. И има приятели, помагачи. Силни хора, които ти не познаваш. Орденът.
— Какво представлява Орденът?
— Не, не мога да ти кажа. Стига толкова, моля те. — Сълзите рукнаха по бузите му. — Позволи ми да не разкривам поне този последен срам. — Хосе изтри мазните петна от яденето около устните си. — Вече ти казах твърде много. Твърде много, твърде късно. Ако ти разкрия още, никой няма да те остави жив. Защото тайната, която брани Мигел, не е само за мен, за мен, за него и за каготите. Тя е много по-дълбока от това, Давидо, тя е толкова ужасна и опасна за всички нас, за цялото човечество. Тайната ще те убие — ако не Мигел, някой друг ще го стори. Другарите му. Орденът. Някой. — Старецът се взря настойчиво в Дейвид. — Разбираш ли? Спасявам живота ти, като не ти разкривам нищо повече.
Това бе не просто странно. Беше страшно озадачаващо. Дейвид седеше в полутъмната влажна стая и се мъчеше да разгадае тайната. Дъждът продължаваше да кове по плочите на покрива. През прозореца се виждаше мъглата, оброчната мъгла, която пороят бе призовал от горите. Струите с бучене обливаха склоновете и се стичаха към придошлата река.
Дейвид опита отново, зададе още един въпрос. Обаче Хосе категорично отказа да откликне. Явно старецът беше достигнал предела.
Мълчание.
Дейвид се чувстваше страшно безпомощен, имаше толкова много въпроси. Смъртта на родителите му. Откъде бяха парите? И какво беше това споменаване на холокост? Каква бе толкова ужасната тайна, която вещаеше незабавна смърт?
Обаче нямаше да получи повече отговори, поне засега.
Вратата рязко се отвори — беше Фермина. Цялата кипеше от гняв, разкрещя се на Хосе, гривните й се раздрънчаха, думите й бяха като удари с камшици.
Неистовият й монолог беше на баски и на испански, но смисълът му беше ясен. Тя питаше Хосе какво е казал на Дейвид. Глупак! Какви тайни си разкрил?